Ева Фьолер - Златният мост

— Така както вие сте обсебени от противоположното, нито повече, нито по-малко — намеси се Филип. Очевидно беше дошъл отново на себе си. Лицето му все още бе бледо, но раменете му бяха изправени, а погледът му непоклатим. — Да се бориш за своята кауза и ако е необходимо, да рискуваш живота си, както Ана, как може да е нещо лошо?

— Може да е лошо, когато е погрешно.

— Това не зависи ли от гледната точка на заинтересуваните страни?

Себастиано искаше да отвърне, но после спря за миг и поклати глава.

— Нямам нито време, нито желание да водя философски дискусии с теб. Филип, така се казваш, нали, ти току-що отново се отърва от тъмницата. По-добре мълчи. — Себастиано се обърна към мен и ми изтръгна огърлицата от ръцете, преди да се усетя какво всъщност ставаше.

— Изумен съм как успя да се сдобиеш толкова бързо с фалшификат. — Той вдигна огърлицата към светлината. — И при това толкова добър! — Намръщи се и погледна по-внимателно блясъка. — Изглежда невероятно истинска.

Слисана, аз се втренчих в ръката му, която държеше огърлицата.

— Моля те, не трябва да ми отнемаш и тази!

Той пъхна безцеремонно брилянтите в джоба на жакета си и сложи пръст под брадичката ми, за да я повдигне малко.

— За мен случаят приключи, Ана. За теб също трябва да е така. От заблудено чувство за дълг се бори за кауза, на която не е отредено да постигне успех. В известен смисъл ти прави чест, че не се отказа. Това свидетелства за силния ти характер и лоялността ти. Не мога да те съдя и още по-малко мога да допусна някой да те накаже за това. Кардиналът няма да научи за този инцидент тук. Ще задържа фалшификата и при първа възможност ще се погрижа да изчезне.

Разкъсваха ме противоречиви чувства. От една страна, се вълнувах, че ме закриляше, въпреки че оставаше верен на кардинала. Това само по себе си беше ходене по ръба, което можеше напълно да претовари някой по-слабохарактерен от Себастиано. От друга страна, намирах за непоносим поучителният му тон. Да не говорим, че исках да захвърля нещо по стената от яд, че бе успял да прибере и втората огърлица.

— Време е да се върна към задълженията ми. Кардиналът вече е тук, а всеки момент ще се появи и кралската двойка. — Себастиано се запъти към вратата.

— Не бива да допускаш да ѝ причинят това! — извиках след него. — Моля те!

Себастиано пое с бързи крачки по коридора, заради което се затруднявах да го следвам. Филип дойде с нас и закрачи мълчаливо до мен.

Себастиано погледна през рамо назад към мен.

— Откъде взе копието? — попита ме той. — И каква беше ролята на дебелака?

— Мислех си, че за теб случаят е приключил — отвърнах нахално.

Лицето му помръкна.

— Не ми давай причина да съжалявам! — Очите му се спряха на маската, която отново си бях сложила. — Всъщност каква е тази странна котешка маска?

— Позната ли ти е? — попитах припряно. — Имаш ли чувството, че си ме виждал и друг път с тази маска?

Вървях по-бързо, за да не изоставам от него. На лицето му се беше изписало замислено и в същото време ядосано изражение. Струваше ми се, че бе на път да си спомни всичко.

— Ти си загуби паметта! В действителност ти изобщо не си мускетар. Това не е нашето място, защото идваме от друго време.

Бях напълно смаяна от думите ми, тъй като успях да ги изрека, без да се задейства бариерата! Това беше добър знак!

— Говориш глупости.

— Не, Ана е права. Вие двамата идвате от друго време — намеси се Филип. — Наричат ви пазители. Действате по поръчка на закрилниците. А аз работя като помощник на вас, пътуващите във времето, затова знам всичко това. Ана казва самата истина.

Себастиано се изсмя и продължи напред, поклащайки глава.

Хванах ръката му.

— Ти не си французин. Казваш се Себастиано Фоскари и си от Венеция.

Дори това успях да кажа без проблем. Бе на път да си възвърне паметта! Само да разполагах с малко повече време, може би щях да успея да го убедя. Или поне да му разкажа повече подробности, които да му помогнат да си спомни. С малко повече късмет, Хосе щеше вече да е тук и да се погрижи за останалото.

Но в следващия момент пристъпихме прага на залата и веднага след това бяхме избутани встрани от няколко прислужници, за да направим възможно най-много място. Изгубих Себастиано от поглед и се озовах в навалица от копринени рокли, дантелени жаба [26]и копринени жакети. Телесният контакт е блъскащите се буквално ми взе дъха, бях лашкана насам-натам и на няколко пъти вдишах изпарения, които бих искала да си спестя. За известно време загубих ориентация от пищните напудрени деколтета, които стърчаха над стегнатите корсети, остро миришещите прически, твърдите лакти и множеството маски — ала отнякъде се появи една ръка, която ме издърпа от тълпата.