Ева Фьолер - Златният мост

Обаче знаех със сигурност какво щях да направя аз — първо план А. Щях да взема съответните мерки за самозащита. При нападение и душене отпред имаше само една добра защита: и двете ръце се мушкат рязко между ръцете на удушвача и със свити лакти се спускат бързо надолу. Колкото по-силно и бързо, толкова по-добре. И веднага след това ударът с коляно в чувствителната зона. По възможност също толкова силно.

Ако план А се провалеше, наред беше план Б. Щях да изпратя Гастон заедно с маската в ада. Това не бяха празни приказки, точно това се случи веднъж с един мъж, който се опита да ме убие.

Но не се стигна дотам. В рамките на една милисекунда, в която исках да приложа в действие план А, вратата се отвори с гръм и трясък и на прага застана Себастиано. Зад него стоеше Филип с разкъсана риза, кървящ нос и разрошена коса. В случай че се беше опитал да спре Себастиано, то опитът му бе неуспешен. За щастие.

— Ана! — изрева Себастиано и се хвърли върху Гастон с извадена шпага.

Благоразумно Гастон вече беше пуснал врата ми и светкавично пипна маската, затваряйки очите си. Беше ясно какво смяташе да стори — един бърз скок във времето, в което желаеше. Може би на някой карибски остров. Или в Берлин при приятелката му.

— Не. — Успях да изрека съвсем слабо и при това с дрезгав глас, защото ларинксът ми беше повреден от задушаващата хватка, ала се оказа напълно достатъчно.

Толкова беше лесно. Сега никъде не можеше да избяга. Маската работеше само ако аз го пожелаех. Не можеше да я използва против волята ми. Бе въпрос, който не беше взел под внимание. Или просто не знаеше. Очевидно клошарят не му беше разказал всичко.

Себастиано опря върха на шпагата си в гърлото на Гастон. След това отскубна маската от лицето му и я хвърли на пода.

— Спипах те! — извика той, след което ме погледна настоятелно. — Ана?

— Добре съм — изграчих, докато вземах бързо маската от земята.

— Избирам пистолети! — каза Гастон с разтреперан глас. Двойната му брадичка трепереше, ала върхът на шпагата не ѝ оставяше много място.

— С измет не се дуелирам. Можеш да си избереш къде да те пронижа — в сърцето или в гърлото.

Знаех, че не би убил невъоръжен, ала Гастон не изглеждаше убеден.

— Ана! — изхленчи той. — Заради доброто старо време… — С внимателно движение бръкна в джоба на жакета си, извади огърлицата и я хвърли към мен. — Ето! За да видиш, че сътруднича! Можеш ли да кажеш на приятеля си да свали шпагата си, моля?

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Филип.

— Това е просто недоразумение — рече Сесил.

Филип я погледна обвинително.

— Ти си гледала, докато я е душел! Той е искал да я убие ! А ти безучастно си стояла до него! В какво сте се забъркали, ти и този мошеник?

— Планът не беше такъв! Исках само… никога не бих…

— Предала си я! Обещахме ѝ да ѝ помогнем, защото сме нейни приятели!

— Моля те, Филип, в никакъв случай не съм искала да… — Гласът ѝ замря. През отворената врата се появиха гвардейци. Жул и Жак, приятелите на Себастиано. Те веднага застанаха до него и образуваха стена от извадени оръжия. Трима мускетари в стихията си.

— Да се арестуват и оковат — заповяда им Себастиано. — Предайте ги долу на пазачите, за да ги закарат в Бастилията.

— Кои? — попитаха в един глас Жул и Жак.

Улових погледа на Себастиано и изтръпнах от ужас.

— Дебеланкото и онази там. — Себастиано посочи към Гастон и Сесил.

От страх дъхът ми бе спрял, Филип също бе пребледнял, но не последва нищо друго.

Шокирани, гледахме как двамата мускетари сграбчиха Сесил и Гастон и ги отведоха. Сесил не каза нито дума, беше свела глава и не вдигна поглед дори когато мина покрай мен. Филип я наблюдаваше. Очите му бяха пълни със сълзи, а раменете му потрепваха от потиснато ридание.

Без да му мисли много, Себастиано ме взе в прегръдките си и ме стисна здраво. Не можах да се въздържа като Филип, а веднага започнах да плача от облекчение и от любов, и от изживения шок.

— Виждаш ли какво се случва, когато човек се забърка с неподходящи хора и се оплете в опасни интриги! — прошепна ми сърдито. Обръщайки се към Филип, той добави заплашително: — За теб се отнася същото, момче. Единствено лоялността ти към Ана те спаси от затвора. — Той отстъпи крачка назад и ме сграбчи за раменете. — Какво всъщност смяташе, че правиш?

— Исках само да спася кралицата — отвърнах просто. — Това е мое задължение, не разбираш ли?

Той ме погледна мрачно.

— Напълно си обсебена от това, нали?