Ева Фьолер - Златният мост

Зад тях се появи кардиналът. Носеше разкошната си червена роба, както при първата ни среща. Беше без маска. Козята му брадичка бе грижливо подравнена, а краищата на мустаците му бяха извити нагоре. Яркочервената му шапка, същата като одеждата му, беше старателно поставена върху сресаната му назад коса. Високо закопчаната му бяла яка караше лицето му да изглежда пепеляво на фона на безбройните свещи. Изражението му беше безизразно, ала това, което издаваха тъмните му очи, не бяха в състояние да скрият дори и притворените му клепачи: от тях се излъчваше радостно очакване. С пълното съзнание за наближаващия триумф той бе спрял погледа си върху вървящата пред него кралица, докато не стигнаха до предната част на залата, където имаше нисък подиум. Там кралската двойка се настани в троновете си, след което благородниците дефилираха тържествено покрай тях. Ришельо седеше в едно семпло кресло на няколко крачки от краля и кралицата.

Музикантите отново бяха започнали да свирят, но колкото и да си извивах врата не можех да ги видя, имаше прекалено много хора. Бутаха се в една безкрайна редица пред двете величия и кардинала, за да им направят реверанс.

Почесах си врата. Сърбежът се беше усилил. Обзе ме паника и се огледах. Всеки момент можеше да стане нещо!

Себастиано ме пусна.

— Трябва да отида при кардинала.

— Не — казах веднага. — Не ходи! Остани тук!

— Аз съм му лична охрана и го пазя винаги когато има публични изяви. Но той няма да остане дълго. Само докато… докато не свърши всичко. — Той ми хвърли един умолителен поглед. — Ана… няма друг начин. След като се върна, нека да забравим за случилото се и да започнем отначало.

Парализирах се от страх, ала успях да го задържа.

— Не трябва да ходиш! — За кратко се зачудих дали да не мушна маската в джоба му и да го изпратя право вкъщи, но страхът от непредвидими последствия ме спря.

В следващия миг всички подобни мисли се изпариха. Една сребърна очна превръзка се показа иззад рамото на Себастиано.

— Време е — рече Хосе. Той положи ръката си върху врата на Себастиано и здраво го задържа. Себастиано потрепна и застана мирно със странно притворени очи. Видях как клепачите му потрепнаха конвулсивно, а очните му ябълки се задвижиха насам-натам, сякаш сънуваше в будно състояние. Всичко продължи не повече от няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Когато Себастиано отново отвори очи, погледът му бе бистър. Той ме погледна и веднага разбрах, че си беше възвърнал паметта.

Хосе се наведе към него и му прошепна нещо. Себастиано продължаваше да стои неподвижно. Приличаше на човек, който току-що се бе събудил от дълъг и дълбок сън. Но това впечатление също изчезна и направи място на една желязна решителност. Себастиано направи голяма крачка към мен и ме прегърна. Последва една дълга и страстна целувка, от която ми стана толкова горещо, че замалко да се подпалят подметките на копринените ми обувки.

— За това, че бях такъв идиот.

Останала без дъх, се взирах в него.

— Ако това е извинение, трябва да знаеш, че беше само първата вноска. По-късно ще обсъдим погасяването на целия дълг. — Сърцето ми биеше лудо от щастие, дори за момент забравих за опасната ситуация.

— Момче, време е — рече сериозно Хосе.

Изведнъж си спомних какво ми беше казал — на този бал Себастиано трябваше да спаси нечий живот. Сърбежът на врата ми се усили до непоносимо парене. Каквото и да ставаше — случваше се сега.

— Не — рекох безпомощно. Но не можах да го предотвратя, всичко премина пред очите ми като на забавен каданс.

Редицата от гости се бе разпръснала, след официалното посрещане хората в залата отново се бяха събрали на групички, така че имах ясна видимост към подиума.

Кралят се бе обърнал към кралицата и аз разбрах, че той не искаше да чака до откриването на банкета. Той протегна двете си ръце и сграбчи воала ѝ. Само още едно движение и щеше да я разбули и с това да разкрие опасната ѝ тайна.

Кардиналът беше застанал близо до тях и наблюдаваше сцената с неприкрито задоволство.

Отекна вик, а след него още един. От противоположния ъгъл на залата се приближи мъж с насочен към подиума пистолет. Хората се отдръпваха наляво и надясно от него.

Себастиано вече бе реагирал. Беше много по-бърз от мъжа с пистолета, ала пътят му до подиума беше два пъти по-дълъг. На няколко пъти трябваше да заобикаля хората, които му се изпречваха на пътя и замалко да повали на земята един слуга, който носеше пълен с напитки поднос.