Ева Фьолер - Златният мост

Мъжът с пистолета се движеше по-бързо и се приближи до подиума. Зашеметена, осъзнах, че е дядо Анри. Но изведнъж възприятието ми се измени, както при картина със скрити фигури. Мъжът изглеждаше като дядо Анри, имаше неговата бяла коса и носеше синята му кадифена маска, но не куцаше, а се придвижваше бързо и целеустремено.

И тогава всичко ми се изясни. Милият, стар и объркан дядо Анри, когото познавах също и като любезния Хенри Колистър, в действителност не бе нито единият, нито другият. Тези личности бяха само изкусни дегизировки, с които много лесно бе успял да ме подмами.

Той беше пътуващият във времето, когото видях пред хотел „Британик“.

Той беше маскираният непознат, който на следващият ден се опита да застреля Ришельо на пазара.

И той бе един от старите. Той бе отворил портала на моста, а не бездомникът, който случайно бе застанал там. Нищо чудно, че ми се стори толкова истински.

Последва изстрел и в залата настана суматоха. Но никой не падна ранен на пода, Хенри не беше улучил целта си. Въпреки това той продължи напред към подиума, от който го деляха само няколко метра. Обгърнат от облак дим, той извади втори пистолет.

Себастиано почти бе стигнал мястото, оставаха му само няколко крачки. Въпреки това той не се нахвърли върху атентатора, ами се насочи към подиума, където седеше кралицата. За части от секундата видях нещо да проблясва в ръката му.

Хенри спря, хвана пистолета с две ръце и се прицели внимателно в Ришельо. В същия момент, когато отекна изстрелът, Себастиано се хвърли с все сила към кардинала.

— Не! — извиках аз. — Не!

Затичах се, ала залата ми се стори безкрайно дълга. Около мен царяха суматоха и врява, хората бягаха във всички посоки. Гвардейци с извадени оръжия препречиха пътя ми. Хенри бе избягал през една странична врата.

— Спрете го! — чух някой да крещи. А след това, от по-далеч: — Той е при задното стълбище! Някой трябва да го пресрещне! — Последва триумфален вик. — Хванахме го!

Мари изникна пред мен. Лицето ѝ бе бледо и объркано. Аз я отблъснах и продължих да тичам. Миг по-късно бях при Себастиано и паднах до него на колене. На лявото му рамо имаше кърваво петно, което бързо се разрасна и напои жакета му. Ридаейки, свалих маската си и се наведох над него.

— Себастиано! Чуваш ли ме? Остани с мен! Моля те!

— Никъде няма да ходя — стенейки, но иначе разбираемо рече той.

— Направи ми място — каза Хосе.

Избута ме леко встрани и разгърна жакета на Себастиано, за да прегледа раната.

Аз бързо отклоних поглед, защото почувствах как ми прилошава. Гледката на толкова много кръв никога не ми се отразяваше добре.

Някой ме изправи на крака и ме задържа. Беше кралицата. Тя беше снела маската си заедно с воала и ме гледаше с тревога.

— Дишай дълбоко! — посъветва ме тя.

Послушах я и се постарах да не припадна. Един плах поглед към Себастиано ми издаде, че Хосе се беше опитал да спре кръвта му с превръзка, която също се бе напоила с кръв. Стана ми лошо и се задържах за ръката на кралицата.

— Горкото момиче — каза тя. — Как се казваш?

Естествено, та ние не се познавахме.

— Ана — отговорих с тънък глас.

След това издишах дълбоко. Превръзката не беше червена от кръвта на Себастиано, а това беше цветът ѝ — Хосе бе използвал шапката на кардинала.

Хосе ме погледна окуражително.

— Не се притеснявай, ще се оправи.

Кралицата се усмихна.

— Колко хубаво. — Бе положила ръка върху рамото ми и леко го стисна. Устните ѝ оформиха една дума, която само аз успях да уловя. Благодаря. Останалото го прочетох в очите ѝ.

Върху безупречното ѝ деколте блестеше диамантената огърлица. Нямаше как някой да не я забележи, дори и кралят. Той гледаше втренчено ту шията на жена си, ту кардинала и в същото време успяваше да има и облекчен, и яростен вид. Радваше се, че обвиненията на Ришельо се бяха оказали неоснователни. Но и видимо беше сърдит — на кардинала. Посланието към неговия върховен държавник бе ясно: това никога повече да не се повтаря, приятелче!

Отново коленичих до Себастиано и хванах ръката му.

Кралят махна на стражите.

— Донесете носилка за този смел мъж. Никога не съм виждал такова безстрашно дело. — Той погледна Себастиано със засилен интерес и дори клекна до него, за да се увери, че раната му е превързана.

Кардиналът, който при акцията бе паднал на земята, сега седеше зарязан от всички на пода и изглеждаше малко замаян. Шапката му я употребяваха за други цели, яката му се беше изкривила, а мустаците, които допреди малко бяха толкова грижливо извити нагоре, сега висяха проскубани надолу. Той се огледа, ала никой не му помогна да се изправи. С възхищение и възторг всички присъстващи се бяха скупчили около неговия спасител, който бе спрял куршума на покушителя с тялото си.