Ева Фьолер - Златният мост

— Не разбирам само едно — рекох замислено в тъмното, докато каретата продължаваше да подрусва по пътя към Булонския лес. — Бяхме се превърнали в пречка за Хенри, затова искаше да ни върне вкъщи през портала на моста. След като не се получи, защо просто не ни унищожи преди бала?

— Той не е такъв — обясни Хосе. — Освен това къде би останало предизвикателството за него?

Чутото ме накара да се замисля.

— Поне го заловиха — рекох накрая и колебливо добавих: — Какво ще се случи сега с него?

— Нищо. Той отдавна е на друго място.

Това тепърва трябваше да го осмисля. Такива обикновени неща като затвори и железни окови очевидно не задържаха старите за дълго.

За известно време настъпи тишина. По някое време казах:

— Харесвах Хенри. Беше много мил с мен. И толкова го съжалявах. Но… — Замълчах. — Всичко е било постановка.

— Не — рече тихо Хосе. — Не е. Дрехите, да. Но всичко останало е истина. Той е бил жертва на религиозно преследване. Целият град е потънал в кръвта на неговите братя по вяра. Имал е жена и две малки деца, които са загинали в онази нощ. Слуги на бащата на Ришельо са били сред убийците. И гоненията ще продължат, първо при Ришельо, а по-късно и при управлението на Краля Слънце. Стотици хиляди хугеноти ще бъдат прогонени, културното наследство на Франция ще се изцапа с кръв. Това искаше да предотврати Хенри и желанието му донякъде е оправдано. — Хосе поклати глава. — Но разбира се, неговата намеса щеше да доведе след себе си до неизмерими щети за настоящото време, дори и да изключим кръвопролитието на Френската революция.

Гледах го втренчено.

— Всъщност кои сте вие, старите? Откъде идвате? Да не сте нещо като боговете на Олимп? Като при Пърси Джаксън? Само че във вариант пътуване във времето? Вие в действителност стари ли сте? Или е част от дегизировката? И какво, по дяволите, имаш под превръзката на окото?

Себастиано се обади сънливо.

— Нали не вярваш, че ще ти отговори на всичко това?

Въздъхнах.

— Не, не вярвам. — Тогава изгледах решително Хосе. — Но един ден ще разбера.

Два дни по-късно двамата със Себастиано лежахме в най-голямото хотелско легло, което някога бях виждала. Беше с кралски размери, също като стаята. Ако в момента Луи XIV беше жив и ако случайно Версайският дворец бе в ремонт, то със сигурност би отседнал в този хотел — Мандарин Ориентал в сърцето на Париж. След като проведохме обстоен и дълъг разговор с Хосе относно покриването на служебните разходи и надбавките към заплатата за опасен и вреден труд, той ни подари три дни в петзвезден лукс.

— Но това е абсолютно изключение — заяви той.

Хотелът беше като от друга планета, с апартаменти, които стигаха до двайсет хиляди евро. На вечер.

Нашата стая не беше дори наполовина толкова скъпа, но все пак Хосе бая се беше изръсил, особено след като закуската и другите екстри не бяха включени. Например за масаж на краката в СПА центъра трябваше да се кихнат сто и петдесет евро. Себастиано каза, че при тази цена най-малкото би трябвало да сервират и студена напитка, от което избухнах в смях.

След нашето завръщане се смеех много, бях толкова щастлива, че всичко свърши благополучно. Или поне наполовина благополучно. Рамото на Себастиано бе превързано, трябваше да носи известно време шина и при обличане и събличане се нуждаеше от помощ, но раната не беше толкова опасна, колкото се опасявах. Куршума, една малка безформена гадост от олово, го запазихме. На недоверчиво гледащия лекар Себастиано бе разказал, че по невнимание бе дръпнал спусъка на един случайно зареден стар пистолет. И тъй като потвърдих историята му е най-невинната ми физиономия, лекарят се отказа да се обажда в полицията, още повече че смяната му приключваше след малко.

Сега Себастиано бе негоден за служба, с други думи, беше в отпуск и можеше да си почине. За мен се отнасяше същото, защото безцеремонно се освободих от училище за няколко дни. Все пак матурите бяха свършили. Преди устните изпити ми предстояха още курсови работи, ала дотогава разполагах с още малко време. Родителите ми не възразиха, че останах за по-дълго, дори напротив — както впоследствие се оказа, към престоя им в Копенхаген те също си бяха добавили няколко почивни дни.

Веднага след завръщането ни в настоящето Хосе бе потеглил към едно друго място, в едно друго време. Така че двамата със Себастиано останахме сами. Прекарвахме повечето време в стаята, тъй като бяхме скапани не само емоционално, но и физически. Него го болеше рамото, а мен цицината на главата. Но на втория ден се чувствахме много по-добре. Разходихме се из пролетния Париж, посетихме Айфеловата кула и още няколко забележителности и разбира се, през цялото време разговаряхме. Обвинявах се, задето бях допуснала много грешки, но според Себастиано бе тъкмо обратното — точно защото бях постъпила именно така, а не другояче, всичко беше приключило както трябва.