Ева Фьолер - Златният мост

Разговорът ни стана доста философски и когато премина в страховитата за мен сложна област на парадоксите , бях пас. Така единодушно решихме да оставим миналото на мира. В буквалния смисъл на думата.

Ала трудно можех да спазя уговорката. Постоянно висях в Уикипедия или четях други статии в търсене на информация за исторически личности. Луи XIII, Анна Австрийска и Ришельо отново присъстваха в интернет, бяхме успели да коригираме отклонението на времето. Освен това се натъкнах и на няколко забележителни подробности и трябваше да си разтъркам очите, за да повярвам на видяното.

Например Бутвил бе екзекутиран година след събитията заради многобройните си дуели.

А в един доклад за историята на френския театър попаднах на името на Сесил!

При първия си брак омъжена с жонгльор, при втория — с търговец на парфюми, през 1625 година тя бива осъдена за измама на шест месеца затвор. През този период вторият ѝ съпруг почива. След освобождаването ѝ тя продължава сценичните си изяви и жъне голям успех. Третият и съпруг, по професия шивач, поставя нови стандарти в сферата на сценичните костюми. Техните съвместни усилия довеждат до създаването на собствен актьорски ансамбъл, от който произлиза така познатата ни днес Комеди Франсез.

Развълнувана, се разтърсих и в други източници, ала информацията бе оскъдна и не открих нищо ново. Но и мъничкото ми беше достатъчно. За тях двамата всичко беше приключило добре. Съкровеното желание на Филип се бе изпълнило. Най-накрая се бяха събрали. За цял живот. Преглътнах напиращите сълзи, след което се разтърсих за Мари. Намерих Мари Рохан, херцогиня Дьо Шеврьоз. Трудно можеше да се каже дали беше моята Мари, но имаше много поразителни прилики. На първо място бе портретът — младата жена на картината изглеждаше точно като истинската Мари. Тя мразеше Ришельо (самата истина) и беше най-добрата приятелка на кралицата (самата истина). И бе помогнала на кралицата за тайните срещи с Джордж (самата истина). Няколко други предания не съответстваха на Мари, която познавах, но както вече знаех, миналото постоянно претърпяваше промени, особено за малките неща. Така както бях напълно убедена, че Мари бе изпълнила мечтата си да издаде модно списание. Сигурно някой ден щях да прочета и за това.

Във всеки случай онази Мари, за която се говореше в историята, бе водила дълъг и разнообразен живот, бе имала различни любовници и вълнуващи приключения. Бе заплела още няколко засукани интриги срещу Ришельо, ала никога не бе наказвана, само на няколко пъти бе временно отлъчвана от двора, но по-скоро формално. Ришельо не е могъл да ѝ навреди, тъй като кралицата е бдяла над нея, точно както Мари над кралицата. Един баланс на силите, който е продължил десетилетия, до раждането на Краля Слънце. Дали мисията на живота ѝ не се състоеше именно в това и заради нея не бе транспортирана в миналото? Силно се надявах, въпреки че не можех да бъда сигурна, както не бях сигурна каква точно беше ролята на Хенри в живота ѝ.

Не беше изненада, че не намерих нищо за него. Той бе дошъл и заминал, един скитник във времената, неуловим като вятъра.

Себастиано се протегна от другата страна на леглото и взе айфона ми.

— Достатъчно сърфира в интернет — рече той. — Нека да направим нещо.

— Като например?

— Можем да хапнем. Долу има двузвезден ресторант. Шестстепенното меню е само с петнайсет евро по-скъпо от масажа на краката.

— О, не ми е до шестблюдно меню — казах аз вяло.

— Тогава предложи ти нещо.

— Можем да отидем у нас — отвърнах импулсивно. — Отдавна не си идвал във Франкфурт. Родителите ми ги няма. Във фризера има пица. А масажът на краката ще е гратис за десерт.

Себастиано се изправи.

— Със самолет или влак?

Със самолет беше по-бързо, освен това този път плащаше фирмата. Два часа по-късно бяхме на летището, където ме чакаше изненадата на живота ми. Пред мъжките тоалетни на бординг зоната един човек с мръсен гащеризон чистеше пода.

— Виж! — казах невярващо на Себастиано. — Онзи там не е ли Гастон?

Себастиано присви очи.

— Не. Или наистина е той?

Мъжът се почеса под мишницата и заобиколи с парцала едно кошче за боклук, обръщайки се с лице към нас. Беше Гастон.

Вече бях скочила и тръгнала към него.

— Гастон!

Той се втренчи в мен и видимо се стресна, когато ме позна.

— Ана — рече резервирано. — Кога се върна?

— Преди два дни. Себастиано е ей там. Чакаме полета ни. Ами ти? — Наблюдавах го крадешком. Струваше ми се някак си нереално да съм тук и да разговарям нормално с него. Всъщност трябваше да му се разкрещя и да съм му много ядосана. Ала не се връзваше на ситуацията.