Ева Фьолер - Златният мост

Междувременно се намирахме в едно странично крило на замъка, далеч от големите зали. Последният коридор, по който свихме, беше тих и пуст. Тежки ориенталски килими заглушаваха стъпките ни, а стенните фенери осветяваха коридора с матова и трептяща светлина. Стори ми се някак зловещо и тъкмо си го помислих, когато усетих сърбежа на тила ми. Поех си дълбоко въздух. Моментът бе настъпил: всичко или нищо.

Сесил бутна една висока двукрила врата. Пред нас се разкри помещение, обзаведено с тъмни мебели. По стените имаше рафтове, претрупани с книги. На едно голямо кресло с кръстосани крака седеше Гастон и четеше съсредоточено. Когато двете със Сесил влязохме в стаята, той остави книгата на малката масичка до него и се изправи. Не изглеждаше особено изненадан да ме види. Явно е очаквал, че ще оцелея и че ще се опитаме да го надхитрим. Чудех се само защо въпреки това ни чакаше тук.

Беше се изтупал, както обикновено. Жакетът му беше леко втален, а ръкавите и яката много бухнали. От ботушите му c маншети краката му изглеждаха още по-набити, а големият пръстен на дясната му ръка беше също толкова самохвалски, колкото и часовникът, който носеше в бъдещето.

— Добър вечер, Ана — рече той c приветлива усмивка. — Колко е хубаво да те видя отново!

Не отговорих на това дръзко твърдение.

— Върни ми брилянтената огърлица!

Той се изсмя.

— Както винаги не губиш ценно време в празни приказки, а?

— Хайде, действай! — нареди му Сесил нетърпеливо. — Не се опитвай да ни мотаеш, иначе ще стане доста неприятно. Мускетарят е по петите ни, няма да му трябва дълго да разбере къде сме.

— Оо! — Гастон изглеждаше уплашен. Възможността Себастиано да се изправи срещу него наруши спокойствието му. Но бързо се овладя. — Добре тогава. — Той извади огърлицата от джоба на жакета си. Олекна ми. Наистина я носеше! Бяхме спасени!

Но сърбящият ми врат казваше нещо друго — Гастон кроеше нещо подло!

— Ето — рече той. — Вземи я.

Колебливо се приближих до него и посегнах към диамантите. В следващия момент той дръпна колието назад.

— Няма услуга без ответна услуга.

Почесах врата си. Сърбеше ме все повече. По принцип ситуацията спадаше към категорията да-си-омитам-крушите , но не можех да се откажа толкова близо до целта.

— Какво искаш?

— Маската.

Взрях се в него.

— Как разбра?

Той сви рамене.

— Някак си успяла да се спасиш от реката. А освен това старият ми каза, че трябва да притежаваш нещо, с което преминаваш. Нещо, което винаги носиш със себе си. Значи, може да е само маската, самата ти я беше споменала.

— Дай му маската — рече Сесил нетърпеливо зад мен. — Вкъщи имам цял куп такива, ще ти дам да си избереш една.

— Ти не разбираш — противопоставих се.

— Не, не разбира — съгласи се Гастон и скочи към мен, за да ме хване, ала аз му се изплъзнах.

Но изведнъж Сесил ме задържа. На Гастон му беше достатъчен само миг, за да дръпне маската от лицето ми.

— Сесил — изкрещях аз. — В никакъв случай не трябва да я взема!

— Стига си вдигала такава врява — каза тя с рязък тон. — Това е само една маска.

Неочаквано изражението ѝ напълно се промени, стана студено и решително. Изведнъж разбрах какво се случваше тук. Двамата се бяха наговорили. Дали тя се беше свързала с него, или обратното, нямаше значение. Сделката между двамата беше той да вземе маската. Ами Сесил? Каква бе нейната изгода? Явно златото, което ѝ бях обещала, не ѝ беше достатъчно.

— Брилянтите, Гастон — изиска ги тя с протегната ръка. — Дай ми ги. — А обърната към мен, тя каза: —Съжалявам, но трябва да признаеш, че за една глупава маска замяната е доста добра. — После помирително добави: — Ще ти дам част от печалбата.

Гастон хвана маската с два пръста и я погледна с възхищение, докато се люлееше в ръката му.

— И тя наистина отвежда навсякъде? Без портали и без старите? Не е за вярване! — Той си я сложи. — Малко тесничка на носа, но става.

— По дяволите, Гастон! — извика Сесил гневно. — Веднага ми дай огърлицата!

— Един момент. Първо трябва да свърша нещо важно. — С едно небрежно движение той протегна двете си ръце напред и обгърна с пръсти врата ми. Бях толкова уплашена, че в първия момент не разбрах какво беше намислил. Чак когато стисна здраво, ми хрумна, че искаше да ме убие. Отново.

— Гастон! — Сесил звучеше шокирана — Това не беше…

Тя не довърши изречението. Нямах представа какво възнамеряваше да направи. Но гарантирано щеше да му попречи да ме удуши. Не исках да мисля за друга възможност.