Диана Габалдон - Каменният кръг

Господин Карстеърс ме достави сред група дами в края на танца и галантно отиде да ми донесе чаша кларет. Аз веднага се захванах за работа — започнах да питам дамите дали случайно познават хора на име Абърнати, за които ми е споменала моя позната.

— Абърнати? — Госпожа Хол, още млада матрона, изпърха с ветрилото си с неразгадаемо изражение. — Не, не мога да кажа, че ги познавам. Те участват ли в светския живот?

— О, не, Джоан! — Приятелката ѝ госпожа Йоакум изглеждаше шокирана, но с онзи приятен шок, който предшества сочно откровение. — Чувала си за тях! Не помниш ли онзи мъж, който купи Роуз Хол, горе до река Ялахс?

— О, да! — ококори се госпожа Хол. — Дето умря скоро след това?

— Да, същият — намеси се друга дама. — Казаха , че било малария, но аз говорих с лекаря, който го е прегледал… беше дошъл да превърже крака на мама, нали знаете как все ѝ отича, горкичката — и той ми каза… строго поверително, разбира се…

Езиците се закършиха щастливо. Роузи Макайвър се оказа достоверен източник; всичко чуто от нея се потвърждаваше тук. Аз хванах нишката на разговора и я подръпвах в желаната посока.

— А госпожа Абърнати има ли слуги бели затворници, освен роби?

Тук имаше разнобой. Някои смятаха, че тя има няколко такива, а други, че са само един или двама — явно никоя от присъстващите не беше стъпвала в Роуз Хол, но, разбира се, хората говорели …

След няколко минути минаха на по-сочна клюка — невероятното поведение на новия курат, господин Джоунс с овдовялата госпожа Мина Алкът, но пък можело да се очаква от жена с нейната репутация и със сигурност не било съвсем по вина на младежа, а и тя била доста по-голяма, макар че, разбира се, човек, който е дал обет, би трябвало да има по-високи морални стандарти… Аз се извиних и се изплъзнах от дамите към тоалетната, ушите ми кънтяха.

Видях Джейми на минаване, стоеше близо до една маса със закуски. Говореше с високо червенокосо момиче с бродирана памучна рокля и я гледаше с някаква неприкрита нежност. Тя му се усмихваше широко, поласкана от вниманието. Усмихнах се при тази гледка, като се питах какво ли ще си помисли младата дама, ако разбере, че всъщност не вижда нея, а си представя дъщерята, която никога не е виждал.

Застанах пред огледалото във външния дамски салон, прибирах освободили се при танците къдрици и се наслаждавах на временната тишина. Стаята бе луксозно обзаведена, всъщност не беше една, а три отделни стаи с тоалетна и помещение за шапки, шалове и връхни дрехи, от което се излизаше в основната стая, в която се намирах аз. Тук имаше не само дълго огледало и напълно оборудвана тоалетка, но и шезлонг, покрит с червено кадифе. Погледнах го с копнеж — обувките много ми убиваха, но дългът ме зовеше.

Дотук не бях разбрала нищо ново за плантацията на Абърнати, макар че бях научила за още няколко близо до Кингстън, в които имаха слуги с присъди. Чудех се дали Джейми смята да помоли приятеля си, губернатора, за помощ в търсенето на Иън — това вероятно щеше да оправдае риска от появата му тук тази нощ.

Но реакцията на лорд Джон на моята самоличност беше едновременно объркваща и притеснителна; все едно видя призрак. Огледах с присвити очи виолетовото си отражение, възхищавайки се на блещукането на черно-златната рибка на шията ми, но не успях да видя нищо разстройващо във външния си вид. Косата ми беше вдигната с фиби, украсени с перли и диаманти, и благодарение на дискретната употреба на козметиката на госпожа Макайвър бях потъмнила клепачите си и бузите ми руменееха доста прилично, нищо че аз го казвам.

Свих рамене, изпърхах прелъстително с мигли на отражението си, после оправих косата си и се върнах в салона.

Тръгнах към дългите маси с напитки и закуски, където имаше голям асортимент от пасти, плодове, сладкиши, бонбони, пълнени рулца и много неизвестни за мен предмети, вероятно ядливи. Докато се обръщах разсеяно с чиния с плодове, се сблъсках челно с тъмна жилетка. Извиних се на собственика ѝ и установих, че се намирам пред киселата физиономия на преподобния Арчибалд Кембъл.

— Госпожо Малкълм! — възкликна той с изумление.

— Ъъъ… преподобни Кембъл — отвърнах доста немощно. — Каква изненада. — Попих колебливо петно от манго от корема му, но той отстъпи възмутено назад.

Изгледа студено деколтето ми.

— Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Малкълм?

— Да, благодаря ви. — Щеше ми се да спре да ме нарича госпожа Малкълм, преди някой на когото се бях представила като мадам Алегзандр да го е чул.