Диана Габалдон - Каменният кръг

— Сигурен ли си, че трябва да ходим? — Сърцебиенето ми се дължеше отчасти на прекалено стегнатия корсет, но в по-голяма степен на повтарящите се видения как перуката на Джейми пада и всички застиват и се втренчват в косата му, преди дружно да извикат Кралския флот.

— Да, сигурен съм. — Усмихна ми се успокоително. — Не се тревожи, сасенак; ако има някой от „Морска свиня“, едва ли ще ме разпознае — не и облечен така.

— Надявам се. Мислиш ли, че наистина ще има някой от онзи кораб?

— Съмнявам се. — Той почеса силно перуката над лявото си ухо. — Откъде взе това чудо, Фъргъс? Май е въшливо.

— О, не, милорд — увери го Фъргъс. — Перукерът, от когото я наех, ме увери, че е добре поръсена с исоп и кучешко грозде против такива зарази. — Самият Фъргъс беше без перука, но с обилно напудрена коса и беше красив — макар и не така впечатляващ като Джейми — с новия костюм от тъмносиньо кадифе.

На вратата се почука колебливо и влезе Марсали. Тя също беше обновила гардероба си и сияеше с рокля в меко розово с по-тъмен шарф.

Всъщност не съм сигурна, че сиянието ѝ се дължеше на роклята, защото, докато вървяхме по тесния коридор към каретата, придържайки полите си, за да не докосват стените, аз успях да се наведа и да прошепна в ухото ѝ:

— Използваш ли маслото от вратига?

— А? — попита тя разсеяно, гледаше как Фъргъс се покланя и ѝ отваря вратата на каретата. — Какво каза?

— Нищо — отвърнах примирено. Това беше най-малкият ми проблем сега.

Имението на губернатора сияеше от светлини. По ниската стена на верандата бяха наредени фенери, фенери висяха и от дърветата покрай алеите на орнаменталната градина. Пъстро облечени хора слизаха от каретите си по покритата с натрошени миди алея и влизаха в къщата през огромни френски врати.

Ние освободихме нашата — или по-скоро на Джаред — карета, но останахме за миг на алеята, за да изчакаме леко затишие в наплива. Джейми изглеждаше малко нервен… пръстите му потрепваха от време на време по сивия сатен, но външно си беше съвсем спокоен, както винаги.

Във фоайето имаше нещо като група по посрещането; няколко по-дребни благородници от острова бяха поканени да помагат на новия губернатор с приемането на гостите. Аз вървях пред Джейми, усмихвах се и кимах на кмета на Кингстън и жена му. Леко потрепнах при вида на адмирала с парадна униформа на опашката, великолепен с позлатения жакет и еполети, но по чертите му прелетя само слабо любопитство, когато стисна ръката на гигантския французин и миниатюрния китаец, които ме придружаваха.

И после видях моя познат от „Морска свиня“; русата коса на лорд Джон бе скрита под официална перука, но аз разпознах фините черти и стройното мускулесто тяло. Той стоеше малко встрани от другите, сам. Говореше се, че съпругата му отказала да напусне Англия, за да го придружи на новото му назначение.

Обърна се да ме поздрави, лицето му бе застинало в изражение на официална любезност. Погледна ме, примигна, после разцъфна в сърдечна усмивка.

— Госпожо Малкълм! — възкликна и стисна ръцете ми. — За мен е огромно удоволствие да ви видя!

— Удоволствието е взаимно — усмихнах му се аз. — Не знаех, че вие сте губернаторът, когато се срещнахме. Опасявам се, че видът ми беше малко неформален.

Той се засмя, стенните свещници озаряваха лицето му. За първи път го виждах на добра светлина и осъзнах колко забележително хубав мъж е.

— Имахте повече от добро извинение — каза той. Огледа ме внимателно. — Мога ли да отбележа, че тази вечер изглеждате забележително? Явно въздухът на острова ви се отразява по-добре от вонята на кораба. Надявах се да се видим отново, преди да напуснете „Морска свиня“, но когато попитах за вас, господин Ленард ми каза, че не сте добре. Надявам се, че сте се възстановили?

— О, напълно — уверих го, развеселена. Не съм била добре, значи? Явно Том Ленард не бе искал да признае, че съм скочила зад борда. Зачудих се дали е отбелязал изчезването ми в корабния дневник.

— Може ли да ви представя съпруга си? — Обърнах се да помахам на Джейми, който бе водил оживен разговор с адмирала, но вече напредваше към нас с господин Уилъби.

Обърнах се и видях, че губернаторът е позеленял. Взираше се ту в Джейми, ту в мен, сякаш виждаше призраци.

Джейми спря до мен и му се поклони изящно.

— Джон — рече тихо той. — Радвам се да те видя, човече.

Губернаторът отвори и затвори беззвучно уста.

— Нека поговорим по-късно, насаме — прошепна Джейми. — Засега се казвам… Етиен Алегзандр. — Пое ръката ми и се поклони официално. — Мога ли да ви представя съпругата си Клеър? — каза той високо на чудесен френски.