Диана Габалдон - Каменният кръг

— Толкова съжалявам за случилото се със сестра ви — казах аз с надеждата да го разсея. — Имате ли някаква вест?

Той сведе сковано глава, приемайки съчувствието ми.

— Не. Опитите ми да ускоря търсенето, разбира се, бяха ограничени. Един от моите енориаши предложи да придружа него и съпругата му тази вечер с намерението да изложим случая пред губернатора и да го помолим за помощ в издирването на сестра ми. Уверявам ви, госпожо Малкълм, никакво друго съображение не би ме принудило да присъствам тук тази вечер.

— Наистина съжалявам за нещастието ви, преподобни — казах аз, измъквайки се настрани. — Госпожица Коудън ми каза за трагедията на сестра ви. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Никой не може да помогне — прекъсна ме той. Очите му бяха безизразни. — Виновни са папистите на Стюарт и техният проклет опит да се качат на трона, както и безнравствените планинци, които ги последваха. Никой никога не може да помогне, освен Бог. Той разруши династията Стюарт; той ще унищожи и онзи мъж Фрейзър и тогава сестра ми ще бъде изцелена.

— Фрейзър ли? — Нишката на разговора започваше сериозно да ме изнервя. Погледнах бързо към другия край на стаята, но за щастие Джейми не се виждаше.

— Това е името на мъжа, който я отдели от семейството ѝ и от правилните убеждения. Тя може и да не пострада точно от неговата ръка, но той е отговорен, че напусна дома и сигурността си и се изложи на опасност. Да, Бог ще въздаде справедливост на Джеймс Фрейзър — каза той с мрачно задоволство.

— Да, сигурна съм — промърморих. — Бихте ли ме извинили, мисля, че видях една приятелка… — опитах се да избягам, но преминаваща процесия лакеи с подноси с месо блокира пътя ми.

— Бог няма да позволи на тази похот да продължи вечно — каза преподобният, явно смяташе, че Всемогъщият е на неговото мнение по всички въпроси. Малките му сиви очички спряха с ледено неодобрение на една група наблизо, където няколко дами пърхаха около господин Уилъби като ярки мушици около китайски фенер.

Господин Уилъби блестеше, и то не само в едно отношение. Пискливият му кикот се носеше над смеха на дамите и аз го видях да се накланя към един преминаващ слуга така, че едва не събори поднос със сорбе.

— Нека жените се научат на скромност — пропя преподобният — и да избягват труфилата в дрехите и косите. — Явно набираше скорост; без съмнение щяхме да стигнем и до Содом и Гомор. — Жена, която няма съпруг, трябва да се отдаде в служба на Господ, а не да се излага така на публични места. Виждате ли госпожа Алкът? И тя е вдовица, която трябва да се занимава с набожни дела!

Последвах посоката на смръщения му поглед и видях една пълничка весела жена на трийсетина години, със светлокестенява коса на букли, която се кикотеше на господин Уилъби. Погледнах я с интерес. Значи това беше прочутата весела вдовица на Кингстън!

Дребният китаец вече пълзеше на четири крака по пода и се преструваше, че търси изгубена обеца, а госпожа Алкът пискаше с престорен ужас при неговите набези към краката ѝ. Помислих си, че трябва да намеря бързо Фъргъс и да го накарам да откъсне господин Уилъби от новата си позната, преди нещата да стигнат твърде далеч.

Явно нетърпимо обиден от гледката, преподобният внезапно остави чашата с лимонада, която държеше, обърна се и тръгна през тълпата към терасата, като разбутваше хората с лакти.

Аз въздъхнах облекчено; да разговаряш с преподобния Кембъл беше като да си бъбриш с обществения палач — макар че единственият палач, когото познавах лично, бе много по-добра компания от него.

Внезапно видях високата фигура на Джейми — вървеше към врата в другия край на салона, където вероятно се намираха частните покои на губернатора. Сигурно отиваше да говори с лорд Джон. Движена от любопитство, аз реших да го последвам.

Танците бяха в разгара си и трудно си проправих път. Когато стигнах до вратата, Джейми отдавна беше минал през нея, но аз продължих.

Намирах се в дълъг коридор, смътно осветен от свещници по стените, и пронизан на равни интервали от дълги прозорци, през които навлизаше червената светлина от факлите по терасата и се отразяваше по металните украси на стените. А те бяха предимно военни — пищови, ножове, мечове и щитове. Дали бяха лични сувенири на лорд Джон или вървяха с къщата?

Далеч от шума на салона, тук беше забележително тихо. Тръгнах по коридора, стъпките ми се приглушаваха от дългия турски килим върху паркета.

Чувах пред себе си тихи мъжки гласове. Свих зад ъгъла в по-къс коридор и видях една врата, от която се изливаше светлина — сигурно беше личният кабинет на губернатора. После чух отвътре гласа на Джейми.