Диана Габалдон - Каменният кръг

— О, Господи, Джон!

Спрях насред крачка, повече заради тона му, отколкото заради думите — той бе изпълнен с чувство, каквото рядко бях чувала от него.

Приближих се много тихо. Зад полуотворената врата видях Джейми — беше свел глава и притискаше здраво лорд Джон Грей в прегръдката си.

Стоях неподвижна, напълно неспособна да помръдна или продумам. Те се разделиха. Джейми беше с гръб към мен, но лорд Джон бе обърнат към коридора; можеше да ме види. Но той не гледаше натам. Той се взираше в Джейми и на лицето му беше изписана такава силна жажда, че кръвта се вдигна към бузите ми.

Изпуснах ветрилото си и видях как губернаторът се извръща сепнат от звука. После хукнах надолу по коридора към салона, а сърцето бумтеше в ушите ми.

Връхлетях в салона и спрях пред една палма в саксия. В свещниците от ковано желязо горяха дебели восъчни свещи, борови факли пламтяха ярко по стените, но въпреки това ъглите на салона тъмнееха. Аз стоях в сенките и треперех.

Ръцете ми бяха студени и ми прилоша. Какво ставаше, за бога?

Шокът на губернатора, когато научи, че съм съпругата на Джейми, най-сетне донякъде получи обяснение; бях успяла да зърна болезнения му копнеж, който ми каза точно как стоят нещата от неговата страна. Джейми обаче беше съвсем друг въпрос.

Той ръководеше затвора Ардсмюир — беше казал той небрежно. И не толкова небрежно, при друг случай: Знаеш ли какво правят мъжете в затвора?

Знаех, но можех да се закълна в главата на Бриана, че Джейми не го е правил; не би могъл, при никакви обстоятелства. Или поне можех да се закълна преди тази нощ. Затворих очи, гърдите ми се надигаха, опитвах се да не мисля за видяното.

Не би могъл, разбира се. Колкото повече мислех за това, по-невъзможно ми изглеждаше. Спомените за Джак Рандал може и да бяха избледнели с физическите белези, които му бе оставил, но не можех да повярвам, че ще избледнеят дотолкова, че Джейми ще допусне физическа близост с друг мъж, камо ли да я пожелае.

Но щом познанството му с Грей беше така близко, че да обясни видяното от мен само с приятелство, тогава защо не ми бе казал за него досега? Защо стигна чак дотук, за да се види с този човек, още щом разбра, че е в Ямайка? Стомахът ми се сви отново и пак ми призля. Ужасно ми се искаше да седна.

Когато се облегнах на стената, трепереща в сенките, вратата на покоите на губернатора се отвори и той излезе, за да се върне на приема си. Лицето му беше зачервено, очите му сияеха. В този миг бях готова да го убия, но не разполагах с нищо по-смъртоносно от фиба за коса.

Вратата пак се отвори след няколко минути и се появи Джейми, само на шест крачки от мен. Отново беше надянал маската на хладно спокойствие, но аз го познавах достатъчно добре, за да видя следите от силна емоция по лицето му. Но макар да я виждах, не можех да я разгадая. Вълнение? Очакване? Страх, примесен с радост? Нещо друго? Просто никога не го бях виждала такъв.

Той не поведе разговор, нито отиде при масите, а започна да крачи из салона, явно търсеше някого. Мен.

Преглътнах тежко. Не можех да се изправя пред него — не и пред цяла тълпа. Останах на мястото си и го гледах, докато накрая той излезе на терасата. Тогава се измъкнах от скривалището си и прекосих залата възможно най-бързо към стаята за отдих. Там щях да мога да поседна за малко.

Отворих тежката врата, влязох вътре и веднага се отпуснах от топлите успокояващи аромати на женски парфюм и пудра. Но усетих и друга миризма. Твърде позната миризма — свързана с професията ми. Миризма, която не очаквах да усетя тук.

В стаята беше тихо; шумът от салона звучеше като нисък тътен на гръмотевица. Но въпреки това вече не беше убежище.

Мина Алкът лежеше на червеното кадифено канапе, главата ѝ висеше назад от ръба, а полите ѝ бяха вдигнати около врата. Очите ѝ бяха отворени и извърнати изненадано нагоре. Кръвта от прерязаното ѝ гърло беше почернила кадифето под нея и капеше в голяма локва под главата ѝ. Светлокестенявата ѝ коса се беше освободила от прическата и сплетените крайчета на буклите се бяха потопили в локвата.

Стоях замръзнала, твърде парализирана, за да мога да извикам за помощ. После чух весели гласове в коридора и вратата се отвори. Настъпи миг тишина, когато жените зад мен също я видяха.

Светлината от коридора се изливаше по пода и в мига преди писъците да започнат, аз видях следите от стъпки, които водеха към прозореца — малки отпечатъци от филцови подметки, очертани от кръв.