Диана Габалдон - Каменният кръг

— Много се съмнявам. — Пръстите ми още бяха ледени и имах чувството, че съм погълнала някакъв голям студен предмет, който притискаше неприятно гръдната ми кост. Вдишах дълбоко, за да го прокарам надолу, но напразно. — Не знаехте ли, че Джейми е женен?

Той примигна, но успях да видя леката гримаса на болка, сякаш някой внезапно го беше зашлевил по лицето.

— Знаех, че е бил женен — поправи ме той. Отпусна ръце и започна да си играе безцелно с малките предмети по писалището. — Той ми каза… или ми даде да разбера… че вие сте мъртва.

Взе малко сребърно преспапие и започна да го обръща в ръцете си, без да откъсва очи от блестящата му повърхност. В него имаше голям сапфир, който примигваше в синьо на светлината на свещите.

— Никога ли не е споменавал за мен? — попита тихо. Не знаех дали шепне от болката или от гняв. Дори изпитах леко съжаление.

— Напротив, каза, че сте му приятел.

Той вдигна очи и финото лице малко просветля.

— Наистина ли?

— Трябва да разберете. Той… аз… бяхме разделени от войната, от Въстанието. Всеки си мислеше, че другият е мъртъв. Аз го открих отново само преди… Господи, нима са минали само четири месеца? — Почувствах се ужасно, и то не единствено заради събитията от вечерта. Почувствах се, сякаш бях изживяла няколко живота от деня, в който отворих вратата на печатницата в Единбург, за да открия А. Малкълм, наведен над печатарската преса.

Бръчките от стреса по лицето на Грей се отпуснаха леко.

— Разбирам — каза той бавно. — Значи… не сте го виждала от… Господи, това са двайсет години! — Вгледа се изумен в мен. — И четири месеца? Защо… как… — Поклати глава, пропъждайки въпросите.

— Е, това сега няма значение. Но той не ви ли каза… че… той не ви ли каза за Уили?

Гледах го неразбиращо.

— Кой е Уили?

Вместо обяснение, Грей се наведе и отвори чекмеджето на писалището си. Издърпа малък предмет, сложи го отгоре и ми махна да се приближа.

Това беше портрет, овална миниатюра, в резбована рамка от някакво фино тъмно дърво. Погледнах лицето и го оставих внезапно, коленете ми омекнаха. Съвсем смътно видях как лицето на Грей плава над писалището като облак на хоризонта, когато взех миниатюрата да я погледна по-внимателно.

Като брат е на Бри — беше първата ми мисъл. Втората — тя дойде със силата на удар в слънчевия сплит: „Господи, той е брат на Бри!“

Не можеше да има съмнение. Момчето на портрета беше на девет или десет години, лицето още бе по детски нежно, а косата мека и кестенява, не червена. Но скосените сини очи гледаха дръзко над прав, въздълъг нос и високите викингски скули изпъваха гладката кожа. Наклонът на главата издаваше същата увереност като на мъжа, който му бе дал това лице.

Ръцете ми трепереха така силно, че едва не я изпуснах. Оставих я на писалището, но сложих ръка върху нея, сякаш да не скочи и да ме ухапе. Грей ме гледаше не без съчувствие.

— Не знаехте ли?

— Коя… — Гласът ми беше дрезгав от шока и трябваше да спра, за да прочистя гърлото си. — Коя е майка му?

Грей се поколеба, гледаше ме внимателно, после леко сви рамене.

— Тя е мъртва.

— Коя е? — Вълните на шока още се разливаха от епицентъра на стомаха ми и караха темето ми да потрепва, а пръстите на краката ми се сковаха, но поне гласните ми струни вече бях под контрол. Чувах как Джени казва: „Той не е мъж, който трябва да спи сам, нали“. Очевидно не беше.

— Казваше се Дженива Дънсейни. Сестра е на жена ми.

Главата ми се маеше от усилието да проумея всичко това и май не проявих особена тактичност.

— Вашата жена ? — ококорих се насреща му. Той се изчерви силно и извърна очи. Ако бях имала някакви съмнения относно начина, по който бе гледал Джейми, вече нямах никакви.

— Мисля, че няма да е зле просто да ми обясните какво общо имате с Джейми, с тази Дженива и с момчето — казах аз, след като пак взех портрета.

Той изви вежда хладно и резервирано; беше шокиран, но вече се съвземаше.

— Не мисля, че съм длъжен да правя подобно нещо.

Потиснах порива да забия нокти в лицето му, но той явно се изписа на физиономията ми, защото Грей избута стола си назад и сви крака под него, готов да скочи бързо. Огледа ме притеснено над писалището.

Поех няколко пъти дълбоко дъх, отпуснах юмруци и заговорих възможно най-спокойно:

— Добре. Не сте длъжен. Но ще съм ви много задължена, ако го направите. И защо ми показахте този портрет, ако не сте искали да разбера? — добавих. — Сега със сигурност ще науча останалото от Джейми. Вие може да ми разкажете просто своята страна на историята. — Погледнах към прозореца; ивицата небе, която се виждаше между открехнатите капаци, още беше кадифеночерна, без никаква следа от зазоряване. — Имаме време.