Диана Габалдон - Каменният кръг

— Ами да — сопна се. — Искаш ли го, или не?

Тогава Грей наистина се засмя, на продължителни пристъпи, като накрая дори седна на тревата на брега, за да се съвземе.

— О, мили Боже! — изпъшка, докато бършеше очите си. — Доживях да чуя такова нещо!

Фрейзър стоеше над него и го гледаше, утринната светлина очертаваше силуета му и озаряваше косата му с пламъци на фона на бледосиньото небе. На Грей му се стори, че вижда как широката уста леко потрепва на тъмното лице — хумор, примесен с огромно облекчение.

— Значи не ме искаш, така ли?

Грей се изправи и изтърси панталоните си.

— Сигурно ще те искам до последния си миг — каза той съвсем спокойно. — Но колкото и да се изкушавам… — Поклати глава, докато махаше мократа трева от дланите си. — Наистина ли мислиш, че ще искам… ще приема… някакво заплащане за такава услуга? Щях да го приема като огромна обида към честта ми, ако не знаех, че е казано от дълбоко чувство.

— Ами да — промърмори Джейми. — Не исках да те обидя.

Грей вече не знаеше да се смее ли, или да плаче. Вместо това вдигна ръка и леко докосна бузата му, която вече пак избледняваше до бледо бронзово. И каза по-тихо:

— Освен това не можеш да ми дадеш нещо, което не притежаваш.

По-скоро усети, отколкото видя, как напрежението напусна високото тяло.

— Но ще ти дам приятелството си — каза тихо Джейми, — ако то има някаква стойност за теб.

— Много, много голяма стойност. — Двамата постояха така, после Грей въздъхна и се обърна към слънцето. — Става късно. Сигурно имаш много работа днес?

Джейми прочисти гърло.

— Да, имам. Трябва да си уреждам нещата.

— Да, трябва.

Грей подръпна жилетката си, готов да тръгва. Но Джейми се застоя смутено, после внезапно взе решение, пристъпи напред, наведе се и обхвана лицето му в дланите си.

Грей усети топлината им на кожата си — леки и силни като бръсване на орлово перо, а после меките устни на Джейми Фрейзър докоснаха неговите. Последва мимолетно усещане за нежност и сила, слаб вкус на ейл и на прясно изпечен хляб. И изчезна. А Джон Грей остана да примигва срещу яркото слънце.

— О…

Джейми му се усмихна смутено и накриво.

— Ами да — каза той. — Сигурно няма да се отровя. — Обърна се и изчезна към върбите, като остави лорд Джон Грей сам до езерото.

Губернаторът помълча за миг. После вдигна поглед с усмивка.

— Тогава ме докосна за първи път по свое желание — каза той тихо. — И за последен… до тази вечер, когато му дадох другото копие на миниатюрата.

Седях напълно неподвижно, забравила за чашата с бренди в ръцете си. Не бях сигурна какво чувствам; шок, ярост, ужас, ревност и съжаление се люшкаха през мен на вълни, примесени с течения от объркани емоции.

Една жена беше убита съвсем наблизо преди няколко часа. И все пак сцената в стаята за почивка ми се струваше нереална в сравнение с онази миниатюра; малко и незначително портретче. В този момент и двамата с лорд Джон не мислехме за престъпление и правосъдие… или за каквото и да било освен това, което лежеше между нас.

Губернаторът се вгледа в лицето ми.

— Сигурно трябваше да ви позная на кораба. Но, разбира се, тогава ви мислех за отдавна мъртва.

— Е, беше тъмно — казах аз глупаво. Прокарах ръка през къдриците си, бях замаяна от брендито и безсънието. После осъзнах какво е казал.

— Да ме познаете ли? Но ние не сме се срещали!

Той се поколеба, после кимна.

— Помните ли една тъмна гора близо до Карярик в Северна Шотландия преди двайсет години? Едно младо момче със счупена ръка? Вие я наместихте. — И той вдигна ръката си, за да демонстрира.

— Господи! — Взех брендито и отпих така, че се закашлях. Примигнах към него с насълзени очи. Като знаех вече кой е, можех да различа фините кости и да видя по-нежните контури на момчето в тях.

— Вашите бяха първите женски гърди, които видях — каза той дяволито. — Това беше огромен шок.

— От който изглежда сте се съвзели — казах доста хладно. — Като че ли обаче сте простили на Джейми, че ви счупи ръката и заплаши да ви застреля.

Той се изчерви леко и остави чашата.

— Ами… ами… да…

Поседяхме още известно време, и двамата нямахме представа какво да кажем. Той си пое дъх един-два пъти, сякаш да каже нещо, но не го направи. Накрая затвори очи, все едно предаваше душата си на Господ, отвори ги и ме погледна.

— Знаете ли… — започна и спря. Погледна към стиснатите си ръце. Син камък блещукаше на пръста му, като сълза.