Диана Габалдон - Каменният кръг

— И няма да станем по-популярни, ако до шест дни не са го открили — увери ме той. — Шест дни може да са достатъчни и от Синя планина до Кингстън да стигне клюката за посетителите на Макайвър — защото нали знаеш, че слугите знаят кои сме.

— Мамка му!

Той се усмихна и сърцето ми изпърха.

— Интересно се изразяваш, сасенак. Е, това означава, че трябва да намерим Иън до шест дни. Ще отида веднага в Роуз Хол, но мисля, че трябва да си почина малко преди това. — Прозя се широко зад ръката си и поклати глава, примигвайки.

Не говорихме отново, докато не стигнахме в Синя планина и минахме на пръсти през спящата къща до стаята ни.

Аз се преоблякох в будоара, хвърлих с облекчение тежкия корсет на пода и свалих фибите от косата си. Влязох в спалнята само по копринена камизола и видях, че Джейми стои пред френските прозорци по риза и гледа към лагуната.

Обърна се, когато ме чу, и ми кимна с пръст на устните.

— Ела да видиш — прошепна.

В лагуната имаше малко стадо ламантини — големите сиви тела се плъзгаха в тъмните кристални води и се надигаха сияещи като гладки мокри камъни. Птиците започваха да пеят в дърветата близо до къщата; но освен тях се чуваше само свистящият дъх на ламантините, когато се подаваха над водата — зловещ звук, като кух далечен вой, с който се зовяха.

Гледахме ги притихнали. Лагуната започваше да позеленява с първите лъчи на слънцето. В състояние на крайна умора, когато всички сетива са неестествено изострени, аз усещах Джейми така осезаемо, сякаш го докосвах.

Разкритото от Джон Грей ме беше освободило от повечето ми страхове и съмнения — и все пак оставаше фактът, че Джейми не ми бе казал за сина си. Разбира се, беше си имал причини — и то основателни, — но нима бе решил, че няма да опазя тайната му? Внезапно ми хрумна, че сигурно е замълчал заради майката на момчето. Вероятно я е обичал въпреки впечатлението, с което бе останал Грей.

Тя беше мъртва; какво ако я е обичал? Но все пак имаше значение. Аз мислех Джейми за мъртъв цели двайсет години и това не промени чувствата ми към него. Ами ако и той беше обичал така това младо английско момиче? Преглътнах малка буца в гърлото си, опитвах се да намеря кураж, за да го попитам.

Изглеждаше отнесен, малка бръчка набраздяваше челото му въпреки красотата на лагуната призори.

— За какво мислиш? — попитах накрая. Не можех да изрека другото, страхувах се да чуя истината.

— Просто имах предчувствие — отговори той, все още гледаше ламантините. — За господин Уилъби.

Събитията от нощта ми се струваха далечни и незначителни. И все пак беше извършено убийство.

— Какво?

— Ами отначало не можех да си представя, че е способен на такова нещо… кой би бил способен? — Замълча, прокара пръст по мъглата на кондензацията, образувала се по прозорците с изгряването на слънцето. — И все пак… — Обърна се към мен. — Може би разбирам. — Изглеждаше угрижен. — Беше сам… много сам.

— Чужденец в чужда земя — казах тихо, като си спомних стиховете, изписани пред очите на всички с дръзки черни мазки и изпратени да летят към отдавна изгубения дом, предадени на морето с криле от бяла хартия.

— Да, това е. — Спря да мисли, прокара бавно ръка през косата си — сияеща мед на утринната светлина. — А когато един мъж е така сам… ами може би не е прилично да го казвам, но любенето е единственото, което може да го накара да забрави за известно време.

Той погледна надолу, обърна дланите си и погали осакатения си среден пръст с показалеца на лявата ръка.

— Това ме накара да се оженя за Лери — каза тихо. — Не увещанията на Джени. Не съжалението към нея и момичетата. Дори не и болезнените ми топки. — Устата му се изви леко, после се отпусна. — Само нуждата да забравя, че съм сам — добави тихо.

Обърна се неспокойно към прозореца.

— Затова си мислех, че ако китаецът е отишъл при нея, за да получи… онова, от което се нуждае… и тя му е отказала… — Сви рамене, взирайки се в хладната зелена лагуна. — Ами може и да го е направил.

Стоях до него. Един ламантин от средата на лагуната се понесе бавно по повърхността, после се обърна по гръб, за да задържи малкото на гърдите си към слънцето.

Джейми мълча няколко минути, аз също, не знаех как да върна разговора към онова, което бях видяла и чула в резиденцията на губернатора.

По-скоро усетих, отколкото го видях, да преглъща и той се обърна към мен. Беше изморен, но изглеждаше някак решителен… както преди да влезе в битка.

— Клеър — каза той и аз веднага изстинах. Наричаше ме по име, когато беше най-сериозен. — Клеър, трябва да ти кажа нещо.