Диана Габалдон - Каменният кръг

— Заклех ти се, когато се оженихме. Тогава не го мислех, но се заклех… и сега го мисля. — Извърнах ръката му и усетих тънката гладка кожа на китката, където се усещаше пулсът, където острието на ножа му бе изрязало някога плътта и пръснало кръвта му, за да се слее завинаги с моята.

Притиснах китката си към неговата, пулс до пулс, сърце до сърце.

— Кръв от кръвта ми… — прошепнах.

— Плът от плътта ми — прошепна той дрезгаво. Внезапно коленичи пред мен и сложи събраните си длани в моята; жестът, с който планинците се заклеват във вярност на своя вожд.

— Предавам ти духа си — каза, свел глава над ръцете ни.

— Докато се свърши животът ни — казах тихо. — Но още не е свършил, Джейми, нали?

Той се изправи и свали ризата ми. Положи ме гола на тясното легло и аз го придърпах към себе си сред меката жълта светлина, прибрах го у дома, у дома, отново у дома, и двамата вече не бяхме самотни.

Роуз Хол беше на десет мили от Кингстън, до него се стигаше по стръмен и лъкатушен червеникав прашен път, който водеше към синята планина. Пътят бе обрасъл така силно, че трябваше да яздим в колона. Следвах Джейми през тъмните ароматни пещери от кедрови клони, под високи почти сто стъпки дървета. В сенките под тях растяха огромни папрати с едри, подобни на охлювчета главички.

Беше тихо, само птиците шумяха в храстите — и дори те притихваха при преминаването ни. Конят на Джейми спря изведнъж и отстъпи със сумтене; изчакахме една малка зелена змия да прекоси пътеката към храстите. Загледах се след нея, но не можех да видя на повече от десет крачки встрани от пътя. Всичко отвъд бе потънало в хладни зелени сенки. Почти се надявах господин Уилъби да е дошъл насам — никой нямаше да го открие тук.

Китаецът не беше открит въпреки интензивното претърсване на града от островната милиция. На следващия ден щяха да пристигнат специално изпратени пехотинци от казармите в Антигуа. Междувременно всяка къща в Кингстън бе залостена като банков сейф, а хората бяха въоръжени до зъби.

Настроението в града беше много опасно. Като офицерите от флота, и полковникът на милицията смяташе, че ако заловят китаеца, той едва ли ще оцелее до бесилото.

— Предполагам, че ще го разкъсат на парчета — беше казал полковник Джейкъбс, докато ни ескортираше от резиденцията в нощта на убийството. — Вероятно ще му откъснат топките и ще ги набутат в гърлото му — добави с мрачно задоволство при тази мисъл.

— Вероятно — промърмори Джейми на френски, докато ми помагаше да се кача в каретата. Знаех, че въпросът за господин Уилъби още го тормози; беше мълчалив и замислен по пътя към планината. И все пак не можехме да сторим нищо. Ако малкият китаец беше невинен, не можехме да го спасим; ако беше виновен, не можехме да го предадем. Най-добрата ни надежда бе да не го открият.

А междувременно имахме пет дни да намерим Младия Иън. Ако наистина беше в Роуз Хол, всичко щеше да е наред. Ако не беше…

Ограда и малка порта разделяха плантацията от гората. Вътре земята бе разчистена за насаждения от захарна тръстика и кафе. На известно разстояние от къщата, на отделно възвишение, имаше голяма проста кирпичена сграда с покрив от палмова слама. Тъмнокожи хора влизаха и излизаха от нея и над всичко беше надвиснала слабата лепкава миризма на изгоряла захар.

Под рафинерията — или поне реших, че е това — имаше голяма преса за захар. Примитивна на вид, тя се състоеше от две огромни греди, кръстосани като буквата Х, и сложени на огромно вретено, щръкнало над подобната на кутия преса. Двама-трима мъже се катереха върху пресата, но тя в момента не работеше; волът, който я задвижваше, пасеше малко встрани.

— Как изобщо свалят захарта оттук? — попитах аз, като си мислех за тясната пътека, по която бяхме дошли. — С мулета ли? — Изтупах кедровите иглички от раменете на палтото си, за да добия по-представителен вид.

— Не — отвърна разсеяно Джейми. — Транспортират я по реката с баржи. Тя е ей там, под малкия проход, който се вижда зад къщата. — Посочи с брадичка, като държеше юздите с една ръка, а с другата изтупваше праха от полите на палтото си.

— Готова ли си, сасенак?

— По-готова няма да стана.

Роуз Хол беше на два етажа; дълга къща, с красиви пропорции и покрив от скъпи плочи, а не от ламарина като на повечето плантаторски къщи. Дълга веранда минаваше по едната ѝ страна с високи френски прозорци.

Пред входната врата растеше голям храст с жълти рози, които пълзяха нагоре и се изливаха от ръба на покрива. Ароматът им беше така силен, че едва дишах; а може би вълнението ми пречеше да дишам и стегна гърлото ми. Огледах се, докато чакахме да ни отворят, опитвахме се да зърнем бяла фигура около захарната рафинерия.