Диана Габалдон - Каменният кръг

— Да? — Една робиня на средна възраст ни отвори вратата и ни погледна любопитно. Беше пълна, с бяла памучна рокля и червен тюрбан. Кожата ѝ изглеждаше наситено златиста сред розите.

— Господин и госпожа Малкълм идват при госпожа Абърнати, ако обичате — каза любезно Джейми. Жената като че ли се сепна, сякаш не идваха често посетители, но след миг колебание кимна и отстъпи назад, за да отвори широко вратата.

— Изчакайте в салона, ако обичате — каза тя с лека напевност. — Ще питам господарката дали ще ви приеме.

Стаята беше голяма, дълга и с прекрасни пропорции — осветена от огромни прозорци на едната стена. В другия ѝ край имаше камина — гигантска структура с каменна полица и огнище от дялан камък, което заемаше почти цялата стена. Можеше да опечеш вол в нея и наличието на голям шиш говореше, че от време на време и това се случва.

Робинята ни отведе до едно ратаново канапе и ни покани да седнем. Аз се настаних и започнах да се оглеждам, а Джейми закрачи неспокойно из стаята, като надничаше през прозорците към нивите под къщата.

Това беше странна стая; удобно мебелирана с ратанови мебели и големи меки възглавници, но украсена с малки и необичайни сувенири. На единия перваз имаше редица сребърни звънчета, подредени от най-малкото към най-голямото. Няколко тантурести фигурки от камък и теракота седяха на масичката до лакътя ми. Нещо като примитивни фетиши или идоли.

Всички изобразяваха жени, в напреднала бременност или с огромни кръгли гърди и преувеличени бедра, които излъчваха явна и почти притеснителна сексуалност. Не че този век бе от най-скромните, но по-скоро очаквах да видя подобни предмети във всекидневна от моето време.

Донякъде по-ортодоксални бяха якобитските реликви. Сребърна кутия за енфие, стъклен флакон, украсено ветрило, голям сребърен поднос за сервиране — дори голяма тъкана черга на пода; всички украсени с бялата роза на Стюартите. Това не беше толкова странно — след Калоден много якобити бяха избягали в Западните Индии да търсят ново богатство. Сметнах тази гледка за окуражаваща. Домакин с якобитски пристрастия щеше да посрещне добре сънародник шотландец и щеше да ни помогне да намерим Иън. Ако е тук — предупреди едно гласче в главата ми.

Някъде навътре в къщата се чуха стъпки и нещо изшумоля зад вратата до камината. Джейми изсумтя тихо, сякаш някой го беше ударил, и аз вдигнах поглед, за да видя господарката на къщата.

Изправих се и малката сребърна чаша, която бях взела, падна с трясък на пода.

— Виждам, че си запазила момичешката си фигура, Клеър. — Главата ѝ беше наклонена настрани, а зелените очи сияеха развеселено.

Бях твърде скована от изненада, за да отговоря, но ми мина мисълта, че не мога да кажа същото за нея.

Гейлис Дънкан винаги бе имала много пищен бял бюст и заоблени бедра. Макар и все още бяла, тя беше значително по-пищна във всяко видимо измерение. Носеше широка муселинова роба, под която меката дебела плът се тресеше и люлееше при движението ѝ. Деликатните кости на лицето ѝ бяха потънали под набъбналата плът, но сияещите зелени очи бяха същите — изпълнени с лошотия и веселие.

Поех дълбоко дъх и си върнах дар слово.

— Надявам се, че няма да се обидиш — казах, след като се отпуснах на ратановия диван, — но защо не си мъртва?

Тя се засмя, гласът ѝ беше звънък като на момиче.

— Мислиш, че трябваше да съм, нали? Е, не си първата… и смея да кажа, че няма и да си последната.

Очите ѝ се бяха присвили като ярки зелени триъгълничета от смеха. Тя се настани в креслото си и кимна небрежно на Джейми. После плесна рязко с ръце, за да извика прислугата.

— Ще пийнем ли чай? — попита ме тя. — Хайде, после ще ви гледам. Все пак нали имам репутация на врачка; много ме бива да предсказвам бъдещето… А и защо не? — Пак се засмя, дебелите ѝ бузи порозовяха от веселие. Ако и тя бе така шокирана от появата ми, както аз от нейната, то добре го прикриваше.

— Чай — каза на черната прислужница, която се появи. — От специалния, в синята кутия. И сладкишите с ядки.

— Ще хапнете ли? — попита, като се обърна към мен. — Все пак случаят си заслужава. Питах се — наклони глава настрани като чайка, която преценява шансовете си да улови риба, — дали пътищата ни пак ще се пресекат след онзи ден в Крейнсмюир.

Сърцето ми започваше да забавя темпото си, шокът отстъпваше пред огромна вълна любопитство. Усещах как въпросите се надигат в мен и избрах един наслуки.

— Ти позна ли ме? — попитах. — Когато се срещнахме в Крейнсмюир?