Диана Габалдон - Каменният кръг

Тя поклати глава, кичури светлоруса коса се освободиха от фибите и се спуснаха по врата ѝ. Вдигна ги към кока си, като все така ме гледаше с интерес.

— Отначало не. Но си помислих, че в теб има нещо много странно… не че само аз си го мислех. Ти не мина подготвена през камъните, нали? Не беше дошла нарочно, искам да кажа?

Преглътнах отговора „Тогава не“ и казах:

— Не, стана случайно. Но ти дойде нарочно, нали, от 1967 година?

Тя кимна, гледаше ме напрегнато. Бръчката между веждите ѝ стана по-дълбока.

— Да… да помогна на принц Теарлах . — Устата ѝ се изкриви настрани, сякаш бе вкусила нещо лошо. Внезапно се извърна и се изплю. Плюнката пльокна на лъснатия дървен под.

— Ан гелтаир салах Атаилтеах! — каза тя. — Мръсен италиански страхливец! — Очите ѝ потъмняха и блеснаха неприятно. — Ако знаех, щях да отида направо в Рим да го убия, докато беше време. Брат му Хенри обаче не беше по-читав — онзи, жалкият свещеник. Не че има значение. След Калоден всички Стюарти са безполезни.

Тя въздъхна и се намести, ратановото кресло изскърца под нея. Махна нетърпеливо с ръка, за да прогони Стюартите.

— Както и да е, с това е свършено. Та значи си дошла случайно… минала си през камъните близо до Огнения празник, нали? Обикновено така става.

— Да — отвърнах сепната. — Дойдох на Белтейн. Но какво имаш предвид с „обикновено така става“? Срещала ли си и други… като нас? — добавих колебливо.

Тя поклати глава някак разсеяно.

— Не много. — Като че ли обмисляше нещо, но може би се чудеше защо още не е сервирана почерпката. Взе сребърното звънче и го раздрънка яростно.

— Проклетата Клотилда! Като нас ли? — върна се на въпроса ми. — Не, не съм. Само една освен теб. Направо щях да припадна, когато видях белега на ръката ти и разбрах, че си като мен. — Тя докосна дебелата си ръка, където малкият белег от ваксинацията беше скрит под диплите на белия муселин. Пак наклони глава като птичка, оглеждайки ме с блеснало зелено око.

— Не, когато казах, че обикновено така става, имах предвид историите. За хора, които изчезват в кръгове на феи и каменни кръгове. Обикновено минават около Белтейн и Самайн; малцина около Слънчевия празник — Лятното или зимното слънцестоене.

— Значи това е бил списъкът — казах внезапно, спомняйки си сивата тетрадка, която бях оставила при Роджър Уейкфийлд. — Направила си списък с дати и инициали — почти двеста души. Не знаех какво представляват, но видях, че датите са предимно в края на април и началото на май или в края на октомври.

— Да, точно така. — Тя кимна, още ме гледаше замислено. — Значи си намерила малката ми книжка? От нея ли се сети да дойдеш да ме търсиш на Крейг на Дун? Ти беше, нали? Ти извика името ми точно преди да мина през камъните?

— Джилиън — казах аз и видях как зениците ѝ се разширяват при споменаването на името ѝ, макар че лицето остана спокойно. — Джилиън Едгарс. Да, аз бях. Не знаех дали си ме видяла в тъмното. — Пак се върнах в онази черна нощ сред камъните — а в центъра им гореше клада, фигурата на слабо момиче стоеше до нея, светлата ѝ коса се развяваше от жегата.

— Не те видях. Едва по-късно, когато те чух да викаш на процеса срещу теб, си помислих, че гласът ти ми е познат. И после, когато видях белега на ръката ти… — Тя сви огромните си рамене, след това платът се изпъна върху тях. — Кой беше с теб онази нощ? — попита с любопитство. — Бяха двама — тъмнокос младеж и момиче.

Затвори очи, концентрирайки се, после ги отвори и се втренчи в мен.

— По-късно реших, че я познавам… но не можех да се сетя за името ѝ, макар да съм сигурна, че съм виждала лицето ѝ. Коя беше тя?

— Госпожо Дънкан? Или сега сте госпожа Абърнати? — прекъсна я Джейми, пристъпи напред и се поклони официално. Изненадата от появата ѝ вече отминаваше, но той още беше блед, скулите му бяха изпъкнали под изопнатата кожа.

Тя го погледна, после пак, сякаш го забелязваше за първи път.

— Охо, ама това ако не е малкото червено зверче! — възкликна развеселена. Огледа го внимателно, забелязвайки всяка подробност от външния му вид.

— Хубавец си станал, а? — Облегна се в креслото, което изскърца силно от тежестта ѝ, и го огледа с присвити очи. — Много приличаш на Макензи, момче. Винаги си приличал, но сега си по-голям и приличаш и на двамата си чичовци в лицето.

— Сигурен съм, че Дугал и Колъм биха били много доволни, че ги помните така добре. — Джейми също я гледаше напрегнато. Никога не я беше харесвал — и едва ли щеше да промени мнението си сега, — но не можеше да си позволи да ѝ се противопоставя, не и ако тя държеше Иън.