Диана Габалдон - Каменният кръг

— На мястото на очите бяха останали големи празни дупки — каза тя. Нейните, зелени като мъх, се обърнаха към мен, замъглени от спомена. — Помислих си, че може би гледа мен. Но после черепът се взриви и всичко свърши. Хората започнаха да се разотиват… всички, освен малцината, които се надяваха да си вземат парченце кост за сувенир.

Тя стана и тръгна нестабилно към малката масичка до прозореца. Взе сребърното звънче и го разклати силно.

— Да — каза тя, обърнала гръб към нас. — Раждането може би е по-лесно.

— Значи Дугал ви заведе във Франция — каза Джейми. Пръстите на дясната му ръка потрепваха леко. — Как така се озовахте тук, в Западните Индии?

— О, това стана по-късно — каза тя небрежно. — След Калоден. — Обърна се и ми се усмихна.

— А какво доведе вас двамата тук? Със сигурност не удоволствието от компанията ми.

Погледнах към Джейми и видях как гърбът му леко се напряга, когато се изправи. Лицето му беше спокойно, само в очите светеше предпазливост.

— Дойдохме да търсим млад мой роднина — каза той. — Моя племенник, Иън Мъри. Имаме причина да мислим, че е продаден тук за принудителен труд.

Светлите вежди на Гейли се извиха високо и образуваха меки хълмчета на челото ѝ.

— Иън Мъри ли? — каза тя и поклати объркано глава. — Тук нямам бели затворници. Всъщност никакви бели. Единственият свободен мъж в плантацията е управителят и дори той е от онези, които наричат грифони , една четвърт черен.

За разлика от мен, Гейлис Дънкан беше много добра лъжкиня. От изражението ѝ на слаб интерес не можеше да се разбере дали някога е чувала името Иън Мъри. Но лъжеше, сигурна бях.

Джейми също разбра; видях в очите му не разочарование, а гняв, бързо потиснат.

— Наистина ли? — попита той любезно. — И не се страхувате тук сама с робите, така далече от града?

— О, не, изобщо.

Усмихна му се широко, после вдигна двойната си брадичка и я разклати леко към терасата зад него. Обърнах глава и видях, че френските прозорци са изпълнени от огромен чернокож мъж, с няколко инча по-висок от Джейми. От навитите ръкави се подаваха ръце като дървесни дънери.

— Да ви представя Херкулес — каза Гейли с лек смях. — Той има и брат близнак.

— Да не би да се казва Атлас? — попитах малко по-остро.

— Позна! Не е ли умница, а, лисицо? — Тя смигна заговорнически на Джейми и дебелата ѝ буза се разклати при движението. Когато обърна глава, видях червените паяжини на спукани капиляри по страните ѝ.

Херкулес не обърна внимание на това, и на нищо друго. Широкото му лице беше отпуснато и тъпо, нямаше живот в дълбоко потъналите очи под костеливото чело. Беше ми много неприятно да го гледам и не само заради страховития му ръст; все едно минаваш покрай обитавана от призраци къща, където нещо се спотайва зад слепите прозорци.

— Достатъчно, Еркюл; можеш да се връщаш на работа. — Гейлис взе звънчето и звънна леко, веднъж. Без да каже и дума, гигантът се обърна и се заклатушка от верандата.

— Не се страхувам от робите — обясни тя. — Те се страхуват от мен, защото ме мислят за вещица. Много смешно, като се замисли човек, нали? — Очите ѝ заблестяха сред гънките тлъстина.

— Гейли… този мъж… — поколебах се, чувствах се странно да задавам такъв въпрос. — Не е… зомби, нали?

Тя се засмя с удоволствие и чак плесна с ръце.

— Господи, зомби ли? Боже, Клеър! — Направо се заливаше от смях и цялото ѝ лице порозовя. — Е, наистина не е много умен — каза накрая, като се задъхваше и хриптеше. — Но не е и мъртъв! — И продължи да се кикоти.

Джейми ме погледна объркан.

— Зомби?

— Няма значение — казах аз, лицето ми беше розово почти колкото на Гейли. — Колко роби имаш тук? — попитах, за да сменя темата.

— Хе-хе — започна да се укротява тя. — Ох, към сто, сто и нещо. Плантацията не е много голяма. Само триста акра тръстика и малко кафе по горните склонове.

Тя извади дантелена кърпичка от джоба си и попи влажното си лице, подсмърчайки. Усещах напрежението на Джейми. Бях сигурна, че и той като мен е сигурен, че Гейли знае нещо за Иън Мъри — ако не друго, поне не се изненада от появата ни. Някой ѝ беше казал за нас и този някой можеше да е само Иън.

Мисълта да заплаши жена, за да измъкне информация, не беше присъща на Джейми, но на мен не ми пречеше. За нещастие присъствието на двата стълба на Херкулес бяха сложили край на тази мисловна посока. Следващата ми най-добра идея беше да претърся къщата и околността за някаква следа от момчето. Триста акра бяха доста, но ако Иън беше в имота, вероятно бе близо до сградите или в тях — къщата, захарната рафинерия или жилищата на робите.