Диана Габалдон - Каменният кръг

— Може и така да се каже. — Седнах на леглото да гледам. — В стаята за почивка на лекарите в болницата, в която работех, имаше книга със събраните му съчинения, оставена от някого. Между повикванията нямаше време да чета романи, но стиховете бяха идеални за целта. Сигурно знам повечето от тях наизуст.

Той ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да избухна в поетически пристъп, но аз само му се усмихнах и той се върна към работата си. Гледах с интерес трансформацията му.

Обувки с червени токове, копринени чорапи с черни шарки. Сиви сатенени панталони със сребърни катарами на коленете. Снежнобели, дълги почти шест инча маншети и жабо от брюкселска дантела. Жакетът, шедьовър в тъмносиво със сини сатенени маншети и сребърни копчета с монограм — висеше зад вратата и си чакаше реда.

Той приключи с внимателното пудрене на лицето си и облиза пръст, взе една фалшива бенка, потопи я в гума арабика и я залепи близо до ъгълчето на устата си.

— Ето — каза, като се завъртя с табуретката към мен. — Приличам ли на червенокос шотландски контрабандист?

Огледах го внимателно, от високата перука до обувките с червени токове.

— Приличаш на гаргойл — казах. Лицето му разцъфна в широка усмивка. На фона на бялата пудра устните му бяха неестествено червени, устата му изглеждаше още по-широка и изразителна.

— Non! — каза възмутено Фъргъс, който тъкмо влизаше. — Прилича на французин.

— То си е същото — каза Джейми и кихна. Избърса нос с кърпичка и се обърна към младия мъж: — Моля за извинение, Фъргъс.

Стана и посегна към жакета, наметна го на раменете си и опъна ръбовете. На триинчови токове той беше още по-висок и главата му почти докосваше тавана.

— Не знам — казах, като го гледах със съмнение. — Не съм виждала французин с такива размери.

Джейми сви рамене, жакетът изшумоля като есенни листа.

— Е, няма как да скрия ръста си. Но докато косата не се вижда, всичко ще е наред. Освен това — добави, като гледаше одобрително към мен, — никой няма да ме гледа. Стани да те видя, а?

Аз се подчиних и бавно се завъртях, за да се развее виолетовата копринена рокля. Тя беше дълбоко изрязана отпред и деколтето бе пълно с дантелена пяна, която се спускаше по бюстието в серия от V-та. Подобна дантела се спускаше и от дългите до лактите ръкави в елегантни бели вълни, които стигаха до китките.

— Жалко, че не нося перлите на майка ти — казах аз. Не съжалявах за липсата им; бях ги оставила на Бриана, в кутията с фотографии и семейни документи. И все пак с дълбокото деколте и вдигнатата на кок коса, в огледалото виждах гола шия и гърди, които се надигаха от виолетовата коприна.

— Аз се сетих за това. — Джейми извади като магьосник малка кутийка от вътрешния си джоб и ми я подаде, подвивайки крак по версайски маниер.

Вътре имаше малка сияеща рибка, издълбана в плътен черен материал, а ръбчетата на люспите бяха позлатени.

— Това е брошка — обясни той. — Може да я носиш на бяла панделка на врата си.

— Красива е! — възкликнах. — От какво е? Абанос?

— Черен корал. Купих я вчера, когато с Фъргъс бяхме в Монтего Бей. — Те бяха откарали „Артемида“ до другата страна на острова, за да разтоварят гуаното и да го доставят на купувача му.

Намерих бяла копринена панделка и Джейми любезно я върза на шията ми, като се навеждаше да наднича над рамото ми в огледалото.

— Да, няма да гледат мен — каза той. — Половината ще гледат теб, сасенак, а другата половина господин Уилъби.

— Господин Уилъби? Сигурен ли си? Все пак… — погледнах крадешком към дребния китаец, който седеше търпеливо с кръстосани крака на една табуретка и сияеше в чистото си синьо копринено костюмче. Добавих по-тихо: — Все пак ще сервират вино, нали?

Джейми кимна.

— И уиски, и кларет, и портвайн, и пунш с шампанско. — И малко буренце с най-хубавото френско бренди, любезно осигурено от мосю Етиен Марсел дьо Провак Алегзандр. — Той сложи ръка на гърдите си и пак се поклони така преувеличено, че се разсмях. — Не се кахъри — рече, като се изправяше. — Той ще се държи прилично, иначе ще си взема обратно кораловото топче… Нали така, а, дребен езичнико? — добави ухилен към господин Уилъби.

Китайският поет кимна с огромно достолепие. Бродираната черна копринена шапчица бе украсена с малка гравирана топка от червен корал — знак за ранга му, който му бе възстановен при случайната среща с търговец на корал на пристанището в Монтего и благодарение на добрата душа на Джейми.