Диана Габалдон - Каменният кръг

И тогава се появи Джейми.

— Ставай, сасенак — каза той тихо, наведе се над мен и ми подаде ръка. Някак го направих, с треперещи колене. Видях дългия мустак на Рибърн да потрепва, Маклауд беше зад него, и осъзнах, че шотландците са тук. Тогава коленете ми поддадоха, но Джейми ме подхвана.

— Направи нещо — казах задавено в гърдите му. — Моля те. Направи нещо.

И той направи. С обичайното си присъствие на духа, направи единственото, което можеше да потуши бунта и да предотврати бедствието. Купи едноръкия. И като ироничен резултат на моя малък изблик, сега бяха ужасѐн собственик на мъж от Гвинея, еднорък, но пък в цветущо здраве и с гарантирана мъжественост.

Въздъхнах, опитвайки се да не мисля за него, вероятно сега бе някъде под краката ми, където го хранеха — надявах се — и го обличаха. Документите за собственост, които бях отказала да докосна, твърдяха, че е чистокръвен негър от Златния бряг, от народността йоруба, продаден от френски плантатор от Барбуда, еднорък, с жигосана на лявото рамо лилия и инициал „А“, и наричан с името Темерер. Смелия. Документите обаче не казваха какво, за бога, ще правя с него.

Джейми беше приключил с прегледа на документите, които приятелят му масон му беше донесъл — много приличаха на онези, които аз получих за Темерер, доколкото бях видяла през перилата на кораба. Той му ги върна с поклон, благодарности и леко смръщено лице. Размениха още няколко думи и се разделиха с ръкостискане.

— Всички ли са на борда? — попита Джейми, когато стъпи на трапа. Лек бриз размяташе тъмносинята панделка, с която бе вързана косата му.

— Да, сър — каза господин Уорън с леко кимване, което минаваше за поздрав на търговски кораб. — Ще отплаваме ли?

— Да, ако обичате. Благодаря, господин Уорън. — Джейми кимна, подмина го и застана до мен.

— Не — каза тихо. Лицето му беше спокойно, но усещах дълбините на разочарованието му. Разговорите предния ден с двамата мъже, които се занимаваха с продажбата на бели роби на пазара, не доведоха до полезна информация — масонът плантатор бе последната му надежда.

Но не знаех какво да му кажа. Сложих ръка върху неговата, която лежеше на перилата, и я стиснах леко. Джейми погледна надолу и ми се усмихна. Пое дълбоко дъх и изпъна рамене, за да намести палтото си.

— Ами добре. Все пак научихме нещо. Това беше господин Вилиърс, който има голяма захарна плантация тук. Купил е шестима мъже от капитана на „Вещица“ преди три дни — но нито един от тях не е Иън.

— Три дни? — сепнах се аз. — Но… „Вещица“ напусна Испаньола преди повече от две седмици!

Той кимна и потърка бузата си. Беше се избръснал, за да е по-представителен, и кожата му сияеше розова и червеникава над белия лен на шалчето.

— Така е. И е пристигнала тук в сряда — преди пет дни.

— Значи са ходили някъде другаде, преди да дойдат на Барбадос! Знаем ли къде?

Той поклати глава.

— Вилиърс не знае. Каза, че е говорил малко с капитана им и той изглеждал много потаен относно това къде са били и какво са правили. Вилиърс предполага, че не е било нещо почтено, като се има предвид репутацията на кораба — и като видял как капитанът бърза да продаде робите.

— Все пак — лицето му леко просветля, — Вилиърс ми показа документите за купените роби. Ти видя ли документите за твоя роб?

— Ще ми се да не го наричаш така. Но да, видях ги. Твоите същите ли бяха?

— Не съвсем. В три от тях не беше посочен предишен собственик — макар че Вилиърс казва, че хората не идвали направо от Африка; всички знаели по някоя дума английски. В единия документ се посочва предишен собственик, но името беше задраскано и не можах го разчета. В другите два пише госпожа Абърнати от Роуз Хол, Ямайка.

— Ямайка ли? Колко път…

— Не зная — прекъсна ме той. — Но господин Уорън ще знае. Мисля, че така или иначе трябва да идем в Ямайка — дори само за да оставим товара, преди всички да измрем от отвращение. — Сбърчи погнусено нос и аз се засмях.

— Приличаш на мравояд, когато правиш така.

Опитът да го разсея успя; широката уста се изви леко нагоре.

— О, тъй ли? Значи има зверове, дето ядат мравки? — каза той и обърна гръб на пристанището на Барбадос. Наведе се над перилата и ми се усмихна. — Не мисля, че са много засищащи.

— Сигурно трябва да изяде доста мравки. Едва ли са по-гадни от хагис все пак. — Поех дъх, преди да продължа, и бързо го изпуснах, кашляйки. — Господи, какво е това?

„Артемида“ вече се отдалечаваше от товарния док и излизаше от пристанището. Докато се обръщахме по вятъра, някаква силна, отвратителна миризма се стовари върху кораба — с по-гнусна и по-зловеща нотка сред пристанищната симфония от мъртви миди, мокро дърво, риба, гнили водорасли и постоянния топъл дъх на тропическите растения по брега.