Диана Габалдон - Каменният кръг

Плантаторът се наведе и подаде на старицата монета. Тя се обърна, взе няколко къси бронзови пръчки от земята и му ги показа. Той ги огледа, избра две и се изправи. Подаде клеймата на единия си слуга, който пъхна краищата им в огъня на старицата.

Другият слуга спря зад момичето и го хвана за раменете. Първият мъж извади железата от огъня и притисна и двете едновременно над дясната гърда на момичето. То изпищя — пронизителен вой, толкова висок, че няколко глави се извърнаха. След като свалиха железата, на гърдите ѝ имаше две кървавочервени букви — НВ.

Аз спрях онемяла при тази гледка. И без да забележат това, останалите отминаха. Започнах да се въртя и напразно търсех някаква следа от Лоренц или Фъргъс. Винаги лесно откривах Джейми в тълпата; яркочервената му коса се виждаше над всички. Но Фъргъс беше дребен, Мърфи също не беше по-висок, а Лоренц, едва среден на ръст; дори жълтото чадърче на Марсали се беше изгубило сред много други на площада.

Извърнах се с тръпка от мангала и чух писъците и скимтенето зад мен, но не исках да поглеждам. Забързах покрай няколко подиума, извръщайки очи, но после забавих ход и накрая спрях заради сгъстяваща се тълпа.

Мъже и жени препречваха пътя ми, защото слушаха един мъж, който възхваляваше качествата на едноок роб, застанал гол до него. Беше нисък човек, но набит, с масивни бедра и силни гърди. Липсващата ръка беше грубо ампутирана над лакътя и от чуканчето капеше пот.

— Вярно е, не става за работа на полето — призна аукционерът. — Но пък е чудесен за разплод. Погледнете тези бедра! — Той държеше дълга тръстикова пръчка, с която перна роба по прасците, после се ухили мазно на тълпата.

— Ще дадете ли гаранция за мъжественост? — попита един мъж до мен с леко скептичен тон. — Аз купих един преди три години, едър като муле, но не можа да направи мъжко; момичетата казват, че не го вдигал.

Тълпата задюдюка при това и аукционерът се престори на засегнат.

— Гаранция ли? — Обърса театрално брадичката си и събра малко мазна пот. — Ами вижте сами, о, невярващи? — Наведе се леко, стисна пениса на роба и започна бързо да го търка.

Мъжът изсумтя изненадано и опита да се отдръпне, но бе спрян от помощника на аукционера, който го стискаше здраво за ръката. Тълпата избухна в смях и се чуха викове, когато меката черна плът започна да се втвърдява и издува.

Нещо малко в мен като че ли се прекърши; просто го чух, съвсем ясно. Обезумяла от този пазар, от жигосването, от голотата, от гадните приказки и нехайни унижения, обезумяла най-вече от собственото ми присъствие тук, аз дори не помислих какво правя, но все пак го направих. Почувствах се някак странно далече, сякаш стоях встрани и се наблюдавах.

— Престани! — извиках много силно, едва разпознах гласа си. Аукционерът ме погледна стреснат и се усмихна мазно. Погледна ме право в очите с многозначителна усмивка.

— Става за разплод, мадам. Гарантирано е, както виждате.

Свих чадърчето си, свалих го и го забих с всички сили в дебелия му корем. Той отскочи назад ококорен от изненада. Издърпах чадърчето и го халосах по главата, после го пуснах и го изритах с всички сили.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че няма смисъл, че няма да помогне, само ще навреди. И все пак не можех да стоя там и да мълча. Не заради жигосаните момичета, заради мъжа на подиума, нито заради когото и да било; заради себе си го направих.

Около мен се вдигна шум, ръце посягаха, дърпаха ме назад. А мъжът се съвзе от шока и ми се ухили гадно. Прицели се и зашлеви силно роба по лицето.

Огледах се за подкрепления и зърнах за миг Фъргъс. Хвърляше се през тълпата към аукционера, лицето му беше разкривено от гняв. Чу се вик, няколко мъже се обърнаха към него. Хората започнаха да се блъскат. Някой ме препъна и аз седнах тежко на камъните.

През мъгла от прах видях Мърфи на няколко крачки от нас. На широкото му червено лице имаше примирено изражение. Наведе се, свали дървения си крак, изправи се и като закуцука елегантно напред, го стовари с голяма сила върху главата на аукционера. Мъжът залитна и падна, а тълпата се люшна назад.

Фъргъс, объркан, спря рязко до падналия мъж и се огледа яростно. Лоренц, тъмен, мрачен и едър, дойде от другата посока, като държеше ножа за тръстика, който носеше на колана си.

Седях разтърсена на земята. Вече не се чувствах дистанцирана. Чувствах се ужасена, осъзнаваща, че тъкмо съм извършила най-голямата глупост, заради която Фъргъс, Лоренц и Мърфи ще бъдат пребити, ако не и нещо по-лошо.