Диана Габалдон - Каменният кръг

Сигурно това бе резултат от посещението на Джейми на масонската ложа в Бриджтаун, където отиде веднага щом акостирахме предишния ден, заради предложението на Джаред. Беше се представил като член на братството и бе говорил с магистъра на ложата. Описал им Младия Иън и попитал за новини за него или за кораба „Вещица“. Магистърът бе обещал да изпрати вест сред масоните, които често посещават робските пазари и пристанищата. С малко късмет можеше да изскочи нещо.

Гледах нетърпеливо как плантаторът бърка в палтото си и вади някаква хартия, разгъна я и я показа на Джейми, като явно му обясняваше нещо. Лицето на Джейми бе напрегнато, червените вежди се бяха смръщили, но не показваше нито вълнение, нито разочарование. Може би все пак не бяха новини за Иън. След визитата ни на пазара за роби предния ден почти ми се щеше да е така.

Лоренц, Фъргъс, Марсали и аз бяхме отишли до робския пазар под намусеното водачество на Мърфи, докато Джейми беше при масоните. Пазарът за роби бе близо до пристанището, на един черен път, опасан със сергии за плодове, кафе, сушена риба, кокосови орехи, ямс и червени кохинили, които се продаваха за боя в малки, запушени с коркови тапи бутилки.

Мърфи, с неговата страст към реда и силно собственическо чувство, бе настоял с Марсали да си имаме чадърчета за слънце и принуди Фъргъс да купи две от един търговец.

— Всички бели жени в Бриджтаун носят чадърчета — каза той категорично и се опита да ми подаде едно.

— На мен не ми трябва — отвърнах, нямах търпение да се занимавам с приказки за маловажни неща, когато може би се приближавахме най-сетне към Иън. — Слънцето не е толкова силно. Да вървим!

Той ме изгледа скандализиран.

— Не искаме хората да си мислят, че не сте порядъчна жена и не ви е грижа за кожата ви!

— Не възнамерявам да се заселя тук — сопнах се аз. — Не ми пука какво ще си помислят. — Не продължих да споря, а тръгнах по пътя към далечна глъчка, за която реших, че идва от пазара на роби.

— Лицето ви… ще… почервенее! — каза Мърфи, като пъшкаше до мен и се опитваше да отвори чадърчето.

— О, колко страшно! — извиках аз. Нервите ми бяха твърде опънати, не знаех какво ще открия. — Добре тогава, дай ми проклетото нещо! — Грабнах го от ръката му, отворих го и го опрях на рамото си, като го завъртях подразнено.

Само след минути бях благодарна за настойчивостта на Мърфи. Пътят бе заслонен от високи палми и цекропии, но пазарът за роби се провеждаше на голямо, павирано с камък пространство без никаква сянка, освен тази, която паянтовите отворени сергии с покриви от ламарина или палмови листа предлагаха. В тях търговците на роби и аукционерите търсеха някакво убежище от слънцето. Самите роби бяха затворени в големи ограждения в едната част на площада, незащитени от нищо.

Слънцето наистина беше ужасно на открито, светлината отскачаше от листата на палмите и ни ослепи след сянката по пътя. Примигнах и очите ми се насълзиха, после бързо вдигнах чадърчето над главата си.

Така заслонена виждах изумителната тълпа от голи или полуголи хора, които сияеха във всички оттенъци — от бледо кафе с мляко до тъмно синкавочерно. Букети от цветове блестяха пред подиумите за търговете, където плантаторите и техните слуги се събираха, за да огледат стоката, като ярки петна сред черното и бялото.

Вонята беше потресаваща дори за човек, свикнал с миризмите на Единбург и със смрадта на туиндека на „Морска свиня“. Купчини човешки изпражнения лежаха в ъглите на кошарите, над тях жужаха мухи и във въздуха се носеше плътна мазна миризма, но основният източник на вонята беше неприятно интимния аромат на акри потна гола плът, която се печеше на слънцето.

— Господи! — прошепна Фъргъс до мен. Тъмните му очи оглеждаха всичко с шок и неодобрение. — По-лошо е от бордеите на Монмартър. — Марсали не каза и дума, само се примъкна до него, присвила ноздри.

Лоренц беше по-делови; сигурно беше виждал такива пазари по време на обиколките си из островите.

— Белите са в онзи край — каза той, като посочи към другия край на площада. — Елате; ще попитам дали наскоро са продавали млади мъже. — Сложи голямата си четвъртита длан на гърба ми и ме побутна леко напред през тълпата.

Близо до края на пазара една черна старица клечеше на земята и пълнеше с въглени малък мангал. Когато приближихме, групичка хора също отидоха при нея: плантатор, придружаван от двама чернокожи мъже, облечени с груби памучни ризи и панталони, явно негови роби. Единият държеше за ръка току-що закупена робиня; още две момичета, голи, но с малки препаски на слабините, бяха водени с въжета на вратовете.