Диана Габалдон - Каменният кръг

— Можем да го освободим — това ми се струва редно — и все пак, ако го направим, какво ще се случи с него? — Той се прегърби и погледна към документите. — Знае съвсем малко френски и английски; няма някакви умения. Ако го освободим, дори да му дадем малко пари… как ще се прехранва сам?

Отгризвах замислено от рулце със сирене, приготвено от Мърфи. Беше хубаво, но миризмата от маслото на лампата странно се смесваше с ароматното сирене, подплатена — като всичко останало — с гнусната воня на гуано от прилепи.

— Не знам — казах аз. — Лоренц твърди, че има много свободни черни в Испаньола. Много креоли и други от смесени раси, и доста от тях въртят свой бизнес. Дали и на Ямайка е така?

Той поклати глава и посегна за рулце от подноса.

— Не мисля. Наистина има свободни черни, които се прехранват сами, но те имат някакви умения — шивачки, рибари и други такива. Поговорих си с Темерер. Той е рязал захарна тръстика, преди да изгуби ръката си, и не знае да върши нищо друго.

Оставих рулцето и се намръщих нещастно над документите. Самата мисъл, че притежавам роб, ме плашеше и отвращаваше, но започна да ми просветва, че може да не е толкова просто да се отърва от тази отговорност.

Мъжът бе отведен от барака затвор на Гвинейския бряг преди пет години. Първоначалният ми импулс бе да го върна у дома, но беше невъзможно; дори да успееше да намери кораб за Африка, който да го вземе на борда си като пътник, съществуваше огромна вероятност веднага да го превърнат отново в роб, или на кораба, или от друг робовладелец по пристанищата в Западна Африка.

Ако пътуваше сам, невеж и само с една ръка, той щеше да е съвсем беззащитен. И дори ако по някакво чудо стигнеше жив и здрав до Африка, без да попадне в ръцете на европейските и африканските търговци на роби, пак нямаше никакъв шанс, дори да се добереше до селото си. Защото, обясни ни любезно Лоренц, там щели или да го убият, или да го прогонят, тъй като ще го смятат за призрак и опасност.

— Сигурно не би искала да го продадеш? — попита деликатно Джейми, извивайки вежда. — На някой, който ще се държи добре с него?

Разтрих с два пръста мястото между веждите си, опитвах се да успокоя нарастващото главоболие.

— Каква разлика ще има? — възразих аз. — Може да стане дори по-лошо, защото не знаем какво ще му причинят новите собственици.

Джейми въздъхна. Почти цял ден бе бродил из тъмния и смърдящ товарен трюм с Фъргъс, за да опише товара, преди да пристигнем в Ямайка, и беше изморен.

— Да, разбирам. Но няма да му помогнеш като го освободиш, та да умре от глад.

— Така е. — Прогоних гадното съжаление, че изобщо съм срещнала този еднорък човек. Щеше да е много по-лесно, ако не бях. Но за мен, едва ли за него.

Джейми стана от койката и се протегна, като се облегна на писалището и разкърши рамене. Наведе се и ме целуна по челото, между веждите.

— Не се тормози, сасенак. Ще говоря с управителя на плантацията на Джаред. Сигурно ще му намери някаква работа, иначе…

Предупредителен вик отгоре го прекъсна.

— Кораб ахой! Дясно на борд! — Викът на съгледвача звучеше напрегнато и се чу внезапно раздвижване, когато моряците започнаха да обръщат кораба. Последваха още викове, поклащане и „Артемида“ се разтресе, когато завъртя платна.

— Какво става, за бога… — започна Джейми. Оглушителен тътен потопи думите му, когато се наклони настрани, с широко отворени от тревога очи, заедно с каютата. Столчето, на което седях, се прекатури и ме изхвърли на пода. Маслената лампа се изстреля от скобата си, но за щастие изгасна сама при удара и всичко потъна в мрак.

— Сасенак! Добре ли си? — чух разтревожения му глас в тъмното, някъде отблизо.

— Да — казах, изпълзявайки изпод масата. — А ти? Какво стана? Да не ни удариха?

Без да ми отговори, Джейми стигна до вратата и я отвори. От палубата се чуха викове и тътени, осеяни с внезапно пукане на оръжия.

— Пирати — каза той. — Взеха ни на абордаж. — Очите ми започнаха да свикват със сумрака; видях сянката му да скача към писалището и да посяга към пищова в чекмеджето. Спря да грабне кинжала изпод възглавницата на койката си и хукна към вратата, като крещеше заповеди.

— Вземи Марсали, сасенак, и слезте долу. Вървете към кърмата — големия трюм, където е гуаното. Скрийте се зад него и стойте там. — После изчезна.

Опипах шкафа над койката си, търсех кожената кутия, която майка Хилдегард ми бе дала, когато я видях в Париж. Един скалпел едва ли щеше да ми помогне срещу пирати, но щях да се чувствам по-добре въоръжена, макар и само с това.