Диана Габалдон - Каменният кръг

— Майко Клеър? — чух гласа на Марсали от прага, висок и изплашен.

— Тук съм — отвърнах. Зърнах за миг бледо петно, когато помръдна, и сграбчих ножа за писма от слонова кост. — Ето, вземи това за всеки случай. Хайде, ще слезем долу.

С триона за ампутации в едната ръка и цяла шепа скалпели в другата, аз тръгнах през кораба към трюма на кърмата. Крака трополяха над нас, проклятия и викове кънтяха в нощта, на фона на страховити стонове и стържене, което сигурно идваше от търкането на корпуса на „Артемида“ в корпуса на неизвестния кораб, който се бе ударил в нас.

В трюма беше непрогледен мрак, изпълнен с прашни изпарения. Тръгнахме бавно, като кашляхме, към задната му част.

— Кои са те? — попита Марсали. Гласът ѝ бе странно приглушен, ехото в трюма се заглушаваше от гуаното около нас. — Пирати ли са?

— Сигурно. — Лоренц ни беше казал, че Карибите са любимо ловно място за пиратски люгери и за всякакви други подобни дейности, но ние не очаквахме проблеми, тъй като нямахме особено ценен товар. — Сигурно не са усетили миризмата.

— А?

— Няма значение. Седни; нищо не можем да направим, освен да чакаме.

Знаех от опит, че чакането, докато мъже се бият, е едно от най-трудните неща в живота, но в този случай нямахме разумна алтернатива.

Тук долу шумът от битката се чуваше като далечен тътен, макар че по-силното стържене на греди отекваше в целия кораб.

— О, Господи, Фъргъс — прошепна Марсали, ослушвайки се. Гласът ѝ бе изпълнен с агония. — Света Дево, спаси го!

Аз повторих наум молитвата, като си мислех за Джейми някъде из хаоса горе. Прекръстих се в мрака и докоснах малкото място между веждите си, където ме бе целунал само преди минути. Не исках да приема, че това вероятно е последният му допир.

Внезапно отгоре се чу експлозия, рев, който изпрати вибрации по издадените греди, на които седяхме.

— Те взривяват кораба! — Марсали скочи паникьосана. — Ще ни потопят! Трябва да излезем. Ще се удавим тук!

— Чакай! — извиках. — Това са оръдията! — но тя не искаше да чуе. Започна да върви паникьосано из мрака и скимтеше сред гуаното.

— Марсали! Върни се! — Нямаше никаква светлина; направих няколко крачки сред вонята, за да я открия по звука, но падането на товара заглуши движенията ѝ. Чу се още една експлозия и трета скоро след това. Въздухът се изпълни с прах заради вибрациите и аз се задавих, очите ми се насълзиха.

Избърсах очи с ръкав и примигнах. Не си въобразявах; в трюма имаше светлина, смътно сияние зад ръба на най-близката купчина гуано.

— Марсали? Къде си?

Отговорът бе ужасен писък откъм светлината. Хвърлих зад балата, мушнах се между други две и излязох до стълбата, където видях Марсали в ръцете на огромен полугол мъж.

Беше ужасно дебел, със слоеве тлъстина, украсени с татуировки, и провиснала огърлица от монети и копчета на врата. Марсали пищеше и го зашлеви, а той отдръпна подразнен глава.

Тогава ме видя и се ококори. Имаше широко плоско лице, черната му коса бе свита на възел и покрита с катран. Ухили ми се гадно, като ми показа липсата на зъби и изсъска нещо на развален испански.

— Пусни я! — извиках. — Basta, carbon! — Само толкова испански успях да призова; той като че ли го сметна за смешно, защото се ухили още по-широко, пусна Марсали и се обърна към мен. Аз го замерих с единия скалпел, който отскочи от главата му, стресна го и той се приведе. Марсали се стрелна покрай него и хукна към стълбата.

Пиратът се втурна между нас, но после се обърна към стълбата и изкачи няколко пречки с неподозирана за това туловище пъргавина. Хвана за крака Марсали, която излизаше през люка, и тя се разпищя.

Като проклинах под нос, аз хукнах към стълбата и замахнах с всички сили с дългия нож за ампутации към крака му. Чу се пронизителен писък. Нещо прелетя покрай главата ми и топла кръв опръска бузата ми.

Стресната, аз се отдръпнах и по рефлекс погледнах надолу, за да видя какво е паднало. Бе малък кафяв пръст, мазолест и с черен нокът, покрит с мръсотия.

Пиратът се стовари до мен с тътен, който разтърси дъските, и аз се хвърлих напред, но той ме хвана за ръкава. Издърпах се, разкъсвайки плата, и замахнах към лицето му с острието.

Той отскочи изненадан, подхлъзна се в собствената си кръв и падна. Аз хукнах към стълбата, закатерих се и хвърлих ножа.

Пиратът бе така близо зад мен, че успя да стигне подгъва на полата ми, но аз я отскубнах от хватката му и продължих нагоре с горящи дробове от прахта в трюма. Мъжът викаше на непознат език. Някакво кътче в ума ми, което не бе заето с оцеляването, си помисли, че може да е португалец.