Диана Габалдон - Каменният кръг

— Отплаваме! — изрева капитанът и чакащите моряци веднага се задействаха. Последното въже, което ни задържаше, бе освободено и навито, платната заплющяха, а боцманът търчеше по палубата и крещеше заповеди с ръждив като желязо глас.

— „Тя движи се! Люлее! Като че ли усеща тръпката гореща на живота с кила си!“ [23] Стихове от поемата на Хенри Уордсуърд Лонгфелоу, „Построяване на кораб“. — Б.пр. — изрецитирах аз, щом палубата потрепна под краката ми, сякаш корабът оживя, енергията на целия екипаж се изля в корпуса ѝ и се преобрази от силата на поделите вятъра платна.

— О, боже! — изстена Джейми, усетил същото. Хвана се за перилата, затвори очи и преглътна.

— Господин Уилъби казва, че има лечение за морската болест — казах аз, като го гледах със съчувствие.

— Ха — рече той, щом отвори очи. — Май знам какво има предвид и ако си мисли, че ще му позволя… Какво става, за бога?

Обърнах се да погледна и видях причината за избухването му. Фъргъс беше на палубата и подаваше ръка на едно момиче, което се бе качило на перилата, дългата ѝ руса коса се развяваше на вятъра. Това беше дъщерята на Лери — Марсали Маккими.

Преди да продумам, Джейми мина покрай мен към тях.

— Какво означава това, за бога, идиоти такива? — попита той, докато аз се добера до тях през препятствията от въжета и моряци. Извиси се страховито над двойката, с цяла стъпка по-висок и от двамата.

— Ние се оженихме — каза Фъргъс, като смело пристъпи пред нея. Гледаше го едновременно изплашен и развълнуван, лицето му беше съвсем бяло под черната коса.

— Женени! — Джейми го сграбчи за раменете и Фъргъс неволно се дръпна назад, като почти настъпи Марсали. — Как така сте женени?

Предполагам, че това беше реторичен въпрос, но всъщност не беше; Джейми, както винаги, бе оценил ситуацията по-прозорливо от мен и беше схванал най-важното.

— Спа ли с нея? — попита той направо. Застанала зад него, аз не можех да видя лицето му, но знаех как изглежда, дори ако се съдеше само по изражението на Фъргъс. Французинът пребледня с още няколко оттенъка и облиза устни.

— Ами… не, милорд — отвърна той, точно когато Марсали, с блеснали очи, вирна брадичка и заяви дръзко:

— Да, спа с мен!

Джейми ги изгледа, изсумтя силно и се извърна.

— Господин Уорън! — извика той по палубата на кормчията. — Върни ни на брега, ако обичаш!

Господин Уорън спря с отворена уста насред заповед към моряците на такелажа и се втренчи първо в Джейми, а после — доста внимателно — в отдалечаващия се бряг. За краткото време от появата на младоженците „Артемида“ беше изминала хиляда ярда и скалите се отдръпваха с все по-голяма бързина.

— Не мисля, че мога — каза той. — Вече ни хвана отливът.

Джейми не беше моряк, но бе прекарал достатъчно време в компанията на такива, за да разбере, че времето и отливът не чакат никого. Издиша през зъби, после погледна към стълбата за долната палуба.

— Слизайте долу тогава, и двамата.

Фъргъс и Марсали седнаха заедно в малката каюта, сгушени на койката и стиснали здраво ръце. Джейми ми махна да седна на другата койка, после се обърна към тях, сложил ръце на кръста си.

— Казвайте сега каква е тая глупост с женитбата?

— Вярно е, милорд — рече Фъргъс. Беше много блед, но тъмните му очи светеха от въодушевление. Едната му ръка стискаше Марсали, а куката лежеше на бедрото му.

— Тъй ли? — изсумтя Джейми с огромен скептицизъм. — И кой ви ожени?

Двамата се спогледаха, Фъргъс облиза устни, преди да отговори.

— Ние… ние си се врекохме.

— Пред свидетели — добави Марсали. За разлика от бледността на Фъргъс, нейните бузи пламтяха. Тя имаше нежно розовата кожа на майка си, но упорито стисната челюст бе взела от някой друг. Сложи ръка на гърдите си, където нещо изшумоля под плата. — Имам свидетелство, с подписи.

Джейми изсумтя гърлено. По законите на Шотландия двама души наистина можеха да се оженят законно, като стиснат ръце пред свидетели — вричане — и да се обявят за съпруг и съпруга.

— Аха — рече той. — Ама не сте лягали още заедно и затова свидетелството не е достатъчно в очите на Църквата. — Погледна към люка на кърмата, през който се виждаше как скалите потъват в накъсаната мъгла, после кимна решително.

— Ще спрем в Луис за последни провизии. Марсали ще слезе там; ще изпратя двама моряци да я заведат при майка ѝ.

— Няма да правя нищо такова! — изпищя тя. Изправи гръб и се втренчи във втория си баща. — Тръгвам с Фъргъс!