Диана Габалдон - Каменният кръг

Издухах си носа и тръгнах пак по пътеката към метоха. Докато вървяхме бавно, забелязах, че има и други малки надгробни плочи сред големите.

— Чии са всички тези деца? — попитах, леко изненадана.

— На монахините — каза тя. Зяпнах изумена и тя сви рамене, елегантно и някак иронично.

— Случва се — рече. Измина още няколко крачки и добави: — Не често, разбира се. — Посочи с бастуна си гробището. — Това място е запазено за сестрите, малкото дарители на болницата и любимите им.

— На сестрите или дарителите?

— На сестрите. Ей, мързеливецо!

Майка Хилдегард спря, щом забеляза един санитар да се обляга на църковната стена и да пуши лула. Докато го гълчеше на елегантния скован дворцов френски от младостта си, аз изостанах и огледах малкото гробище.

До отсрещната стена, но пак на осветена земя, имаше редичка малки каменни плочи, всяка с по едно име. Бутон. Под всяко име имаше римска цифра, от I до XV. Любимите кучета на майка Хилдегард. Погледнах към настоящия ѝ компаньон, шестнайсетият Бутон. Този беше чисто черен и къдрав като персийско агне. Седеше с изправено гръбче до краката ѝ, а кръглите му очи се взираха прилежно в санитаря, като тихо ехо на нейното крайно неодобрение.

Сестрите, и техните любими.

Майка Хилдегард се върна, яростното ѝ изражение веднага се промени в усмивка, която преобрази силните черти на гаргойл и те станаха красиви.

— Много се радвам, че пак дойде, ма шери — каза тя. — Ела вътре; ще намеря нещо полезно за пътуването ти. — Тя закачи бастуна на лакътя си и ме хвана под ръка за опора, като ме стисна с кокалестата си ръка, покрита с тънка и суха кожа. Имах странното чувство, че не аз нея подкрепям, а тя мен.

Когато свихме в малката алея с тисовете, която водеше към входа на болницата, погледнах към нея.

— Надявам се, че няма да ме сметнете за груба, майко — започнах колебливо, — но имам един въпрос към вас…

— Осемдесет и три — отвърна тя веднага. Усмихна се широко, като показа дългите си жълти конски зъби. — Всеки иска да знае — рече добродушно. Погледна през рамо към малкото гробище и сви рамо съвсем по галски.

— Още не — каза уверено. — Милостивият Бог знае, че тук има още много работа.

Беше студен сив ден — в Шотландия всички са такива през декември, — когато „Артемида“ стигна до Кейп Рат, на северозападния бряг.

Взирах се през прозореца на кръчмата към гъстата сива мътилка, която криеше скалите по брега. Това място депресиращо напомняше на пейзажа близо до острова на тюлените, с миризмата на водорасли и шума на вълните, който пречеше на разговорите дори в малката пивница до пристанището. Младия Иън бе отвлечен преди почти месец. Беше минала Коледа, а ние пак бяхме в Шотландия, само на няколко мили от острова на тюлените.

Джейми крачеше напред-назад по пристана въпреки студения дъжд, твърде неспокоен да стои вътре до огъня. Пътуването по море от Франция до Шотландия не се оказа по-леко за него от първото преминаване на Ламанша и аз знаех, че мисълта за два-три месеца на борда на „Артемида“ го изпълва с ужас. В същото време нетърпението му да намери похитителите беше така силно, че всяко забавяне го вбесяваше. Неведнъж се будех посред нощ и виждах, че го няма, вървеше по улиците на Хавър сам.

Иронично, това последно забавяне беше заради него. Беше спрял на Кейп Рат да вземе Фъргъс и малка група контрабандисти, които го бе изпратил да доведе, преди да тръгнем за Хавър.

— Не знаем какво ни чака в Индиите, сасенак — обясни ми той. — Не искам да се натъкна на цял кораб с пирати без никакво подкрепление, нито пък да се бия редом с непознати. — Контрабандистите бяха свикнали е крайбрежието, с лодките и океана, затова щяха да бъдат наети в екипажа на „Артемида“, тъй като хората не достигаха по това време на годината.

Кейп Рат бе малко пристанище с малко движение през този сезон. Освен нашия кораб само няколко рибарски лодки бяха вързани за дървения пристан. Имаше и малка кръчма, в която екипажът на „Артемида“ с удоволствие убиваше времето, докато чакахме, а онези, които не успяха да се съберат вътре, клечаха под стрехите и поемаха халбите с ейл през прозорците от другарите си вътре. Джейми вървеше по брега, идваше само да хапне пред огъня, като от подгизналите му дрехи се вдигаха струйки пара, сякаш самата му душа вреше от нетърпение.

Фъргъс закъсняваше. Като че ли никой нямаше против да почака, освен Джейми и капитанът на Джаред. Капитан Рен, дребен, пълен възрастен човек, който бе прекарал по-голямата част от живота си на палубата на своя кораб, с едното око оглеждаше небето, а с другото — барометъра.