Диана Габалдон - Каменният кръг

Сега имаше моменти, докато си говорехме, докато заспивах на рамото му или го прегръщах, докато се любехме, когато имах чувството, че още го познавам, че за мен умът и сърцето му са прозрачни като винените чаши на масата на Джаред.

Но понякога, например сега, когато се натъквах на нещо съвсем неподозирано от миналото му, или го виждах да стои неподвижен, потънал в неизвестни за мен мисли, внезапно се чувствах несигурна и сама, застанала на ръба на пропастта между нас.

Кракът му се притисна до моя под масата и той ме погледна с усмивка в очите. Вдигна леко чашата си в мълчалив тост и аз се усмихнах, малко успокоена. Този жест върна спомена за сватбената ни нощ, когато седяхме един до друг, пиехме вино, двама непознати, изплашени един от друг, свързани единствено от брачния договор — и обещанието за честност.

Сигурно има неща, които не можеш да ми кажеш — бе казал той. — И няма да те питам, нито да те насилвам. Но когато ми казваш нещо, нека да е истина. Между нас има само уважение, а при него няма място за тайни — нито за лъжи.

Отпих дълго от чашата си, като усетих силния букет на виното да се разлива в главата ми и топлия прилив по бузите ми. Очите на Джейми още бяха втренчени в мен, без да обръща внимание на тирадата на Джаред за сухарите и свещите за кораба. Кракът му ме побутна в лек въпрос и аз отвърнах в отговор.

— Да, ще се погрижа за това сутринта — каза той на Джаред. — Но сега, братовчеде, мисля да се оттегля. Беше дълъг ден. — Отблъсна стола си, стана и ми подаде ръка. — Ще се присъединиш ли към мен, Клеър?

Станах, виното препускаше из крайниците ми, караше ме да се чувствам топла и леко замаяна. Очите ни се срещнаха в съвършено разбиране. Между нас вече имаше повече от уважение и всички тайни щяха да се разкрият, с времето.

На сутринта Джейми и господин Уилъби излязоха с Джаред по задачи. Аз също си имах работа — която предпочитах да свърша сама. Преди двайсет години имаше двама души в Париж, които много обичах. Мастър Раймон беше изчезнал; може би дори бе мъртъв. Вероятността другият да е още жив бе малка, но все пак трябваше да проверя, преди да напусна Европа вероятно за последен път. Сърцето ми биеше на пресекулки, когато се качих в каретата на Джаред и казах на кочияша да кара към Болницата на Ангелите.

Гробът беше в малкото гробище на метоха, под близката катедрала. Макар че вятърът от Сена бе влажен и студен, а денят облачен, в ограденото гробище имаше мека светлина, отразена от бледите варовикови камъни, които го заслоняваха от вятъра. През зимата нямаше нито храсти, нито цветя, но оголелите дървета разстилаха нежна мрежа върху небето, а камъните покрити с тъмнозелен мъх.

Надгробната плоча беше малка, от мек бял мрамор. Две ангелски крилца бяха разперени върху нея, заслоняващи едничката дума, издълбана в камъка — „Фейт“.

Стоях и я гледах, докато очите ми се замъглиха. Бях донесла цвете — розово лале, — не беше лесно да го намериш в Париж през декември, но Джаред имаше оранжерия. Коленичих и го сложих върху камъка, като погалих нежната му извивка с пръст, сякаш галех бебешка бузка.

— Мислех си, че няма да плача — казах след малко.

Усетих ръката на майка Хилдегард на рамото си.

— Божият промисъл е велик, и не всякога го проумяваме — каза тя тихо.

Поех дълбоко дъх и избърсах бузите си с края на наметалото.

— Беше много отдавна. — Изправих се бавно, обърнах се и видях, че майка Хилдегард ме гледа с дълбоко съчувствие и интерес.

— Забелязала съм — каза тя бавно, — че времето не съществува за майките, поне по отношение на децата им. Няма значение колко голямо е детето — майката може да го види пак като новородено, когато се е учило да ходи, на всяка възраст — по всяко време, дори когато детето е вече голямо и самото то е родител.

— Особено когато спи — казах, взирайки се отново в малкия бял камък. — Винаги можеш да го видиш така.

— О — кимна тя доволно. — Така си и помислих — че имаш още деца.

— Едно. — Погледнах я. — И как научихте толкова много за майките и децата?

Малките черни очи светнаха дяволито под веждите на костеливото чело, чиито редки косъмчета бяха съвсем побелели.

— Старостта не иска много сън — рече тя с неодобрително свиване на рамене. — Понякога ходя нощем из отделенията. Пациентите говорят с мен.

Някак се беше смалила с възрастта, широките рамене бяха леко приведени, тънки като рамене на закачалка под черната вълна на расото ѝ. Дори така пак бе по-висока от мен и се извисяваше над повечето монахини като бостанско плашило, страховита както винаги. Носеше бастун, но вървеше изправена, с твърда крачка и същия зорък поглед, като използваше въпросния бастун, за да пришпорва мързеливците и да насочва подчинените си.