Диана Габалдон - Каменният кръг

— О, не, няма, мойто момиче! — сопна се Джейми. — Не те ли е грижа за майка ти?! Да избягаш така, без да кажеш и дума, и да я оставиш да се тревожи…

— Изпратих ѝ писмо от Инвърнес, казах, че съм се омъжила за Фъргъс и ще отплавам с теб.

— За бога! Тя ще си помисли, че съм знаел за това! — Той изглеждаше поразен.

— Ние… аз… наистина поисках от лейди Лери ръката на дъщеря ѝ, милорд — каза Фъргъс. — Миналия месец, когато дойдох в Лалиброх.

— Аха. Е, няма нужда да ми казваш какво ти е отговорила — отговори сухо Джейми, като видя как бузите му пламнаха. — Доколкото разбирам, отговорът е бил отрицателен.

— Каза му, че е копеле! — избухна възмутено Марсали. — И престъпник, и… и…

— Той е и копеле, и престъпник — изтъкна Джейми. — И сакат, без имот, както майка ти със сигурност е забелязала.

— Не ме е грижа! — Марсали стисна ръката на Фъргъс и го погледна с яростна обич. — Аз го искам.

Смаян, Джейми потърка с пръст устните си. После пое дълбоко дъх и поднови атаката.

— И така да е, твърде малка си за женене.

— На петнайсет съм; достатъчно голяма съм!

— Да, а той е на трийсет! — сопна се Джейми. Поклати глава. — Не, момиче, съжалявам, не мога да ти позволя. Ако не за друго, пътуването е твърде опасно…

— Но си взел нея ! — Марсали вирна презрително брадичка към мен.

— Не забърквай Клеър — рече спокойно Джейми. — Тя не ти влиза в работата…

— О, така ли? Остави майка ми заради тая английска курва и я направи за посмешище в цялата околия, и не било моя грижа, тъй ли? — Марсали скочи и тропна с крак. — И имаш наглостта да ми казваш аз какво да правя?

— Имам — каза Джейми, като овладяваше гнева си с известни усилия. — Личните ми работи не са твоя грижа…

— А моите са твоя!

Фъргъс, притеснен, също стана и се опита да успокои момичето.

— Марсали, ма шери , не бива да говориш така на милорд. Той само…

— Ще му говоря както си искам!

— Не, няма! — Изненадана от твърдостта в гласа му, тя примигна. Само един-два инча по-висок от жена си, французинът притежаваше някакъв авторитет, който го караше да изглежда по-едър.

— Няма — повтори той по-меко. — Седни, ма петит . — Той я притисна да седне на койката и застана пред нея.

— Милорд беше за мен повече от баща — каза той нежно на момичето. — Дължа му хилядократно живота си. Освен това ти е втори баща. Каквото и да мисли майка ти за него, той хранеше и нея, и теб, и сестрите ти. Дължиш му поне уважение.

Марсали прехапа устна, очите ѝ светеха. Накрая сведе смутено глава пред Джейми.

— Съжалявам — прошепна тя и напрежението в каютата отслабна малко.

— Няма нищо, момиче — каза намусено Джейми. Погледна я и въздъхна. — Но все пак трябва да те изпратим при майка ти.

— Няма да ида. — Тя вече беше по-спокойна, но брадичката ѝ остана вирната. Погледна Фъргъс, после Джейми. — Той каза, че не сме лягали заедно, но легнахме. Или поне аз така ще кажа. Ако ме изпратиш у дома, ще кажа на всички, че го е направил; така че… или ще съм омъжена, или опозорена. — Говореше овладяно и решително. Джейми затвори очи.

— Господи, опази ме от тези жени — рече той през зъби. Отвори очи и се втренчи в нея. — Добре! Женени сте. Но ще го направите като хората, пред свещеник. Ще намерим такъв в Индиите, когато стигнем. И докато не бъдете благословени, Фъргъс няма да те докосва. Ясно ли е? — Обърна яростния си поглед към тях.

— Да, милорд — каза Фъргъс, засиял от радост. — Merci beaucoup! — Марсали присви очи към Джейми, но като видя, че няма да отстъпи, сведе глава унило и ме погледна крадешком.

— Да, татко — рече тя.

Стореното от Фъргъс поне успя да разсее временно Джейми от движението на кораба, но този ефект не продължи дълго. Той въпреки това се държеше, позеленяваше от време на време, но отказваше да слезе от палубата, докато брегът на Шотландия още се виждаше.

— Може да не го видя отново — каза ми мрачно, когато се опитах да го убедя да слезе долу и да легне. Наведе се тежко над перилата, над които току-що бе повръщал, и се вгледа с копнеж в неприветливия гол бряг зад нас.

— Не, ще го видиш — казах аз убедено. — Ще се върнеш. Не знам кога, но ще се върнеш.

Той се обърна объркан към мен. После на лицето му се появи призрак на усмивка.

— Видяла си гроба ми — каза тихо. — Нали?

Поколебах се, но той не изглеждаше разстроен, затова кимнах.

— Няма нищо — рече той. Затвори очи и пое дълбоко дъх. — Не… не ми казвай кога обаче, ако нямаш нищо против.