Диана Габалдон - Каменният кръг

До втория ден вече бях видяла плъх — плъхче, както отбеляза Фъргъс, но все пак плъх — в трюма, където отидох да си взема големия медицински сандък, прибран там погрешка при товаренето. Нощем в каютата ми се чуваше тихо шумолене, което, при запалването на фенера, се оказваше, че е предизвикано от средно големи хлебарки, които хукваха френетично да търсят укритие в сенките.

Двата малки нужника от двете страни на кораба близо до носа представляваха просто по две дъски — със стратегически отвор между тях, — щръкнали на осем фута над вълните, така че понякога можеше да те лисне студена морска вода в най-неподходящия момент. Предполагам, че това, както и диетата от осолено свинско и сухари най-вероятно причини епидемия от запек сред моряците.

Господин Уорън, боцманът, гордо ме информира, че палубите се почистват всяка сутрин, месингът се полира и всичко се въвеждало в корабен ред, което ми се струваше желателно, защото все пак бяхме на кораб. Все пак цялото търкане на света не можеше да скрие факта, че трийсет и четири същества съжителстват в тясно пространство и само едно от тях е къпано.

При дадените обстоятелства бях повече от изумена, когато отворих вратата на камбуза на втората сутрин в търсене на гореща вода.

Очаквах същите мрачни и мръсни условия като в каютите и трюмовете и бях смаяна от блясъка на слънчевата светлина по увесените от тавана медни съдове, така излъскани, че металните им дъна сияеха в розово. Примигнах замаяна, докато очите ми свикнат, и видях, че по стените на камбуза има рафтове и шкафове, конструирани така, че да не се изсипват при силно вълнение.

Сини и зелени стъклени буркани с подправки, всяка в платнено калъфче, за да не се счупи, сияеха меко на лавицата над тенджерите. Всякакви ножове лъщяха в стройни редици, в количество, достатъчно да бъде транжиран цял кит, ако се наложи. На една укрепена двойна лавица имаше чаши и плитки чинии, в които бяха сложени прясно отрязани репи, за да покълнат. Огромен котел къкреше тихо на печката и от него се разнасяше ароматна пара. И насред целия този безукорен разкош стоеше готвачът и ме наблюдаваше злобно.

— Вън.

— Добро утро — казах възможно най-сърдечно. — Аз съм Клеър Фрейзър.

— Вън — повтори той със същия непреклонен тон.

— Аз съм госпожа Фрейзър, жената на надзорника на товара и корабен лекар на това пътуване — добавих, като също се втренчих в него. — Трябват ми шест галона вряла вода, когато ви е удобно, за чистене на нужника.

Малките му яркосини очи станаха сякаш още по-малки и ярки, черните зеници се прицелиха в мен като оръдейни дула.

— Аз пък съм Алойзис О’Шонеси Мърфи — рече той. — Корабен готвач. И искам да се разкарате от току-що измития ми камбуз. Не пускам тук жени. — Той ме гледаше кръвнишки под черната кърпа, която бе вързал на главата си. Беше с няколко инча по-нисък от мен, но компенсираше това с поне с три фута в обиколката, имаше плещи на борец и глава като оръдейно гюле, сякаш насадена върху него без помощта на врат. Дървен крак допълваше този ансамбъл.

Направих крачка назад с достойнство и му заговорих от относително сигурното си място в коридора.

— В такъв случай може да изпратите горещата вода по юнгата.

— Може — рече той. — Или пък не може. — Обърна ми широкия си гръб най-пренебрежително и нападна със сатъра един овнешки бут.

Стоях в коридора и мислех. Ударите на сатъра отекваха редовно по дъската. Господин Мърфи посегна към рафта с подправките, грабна бурканче, без да поглежда, и хубаво поръси накълцаното месо. Миризма на салвия се понесе във въздуха, надделяна след миг от силния мирис на лук, разрязан на две с небрежен удар на сатъра и хвърлен в казана.

Очевидно екипажът на „Артемида“ не преживяваше само със солено свинско и сухари. Започнах да разбирам защо капитан Рен има такава крушовидна форма. Надникнах през вратата, но все пак останах навън.

— Кардамон — казах твърдо. — Индийско орехче, цяло. Сушено тази година. Пресен екстракт от анасон. Корен джинджифил, два големи корена, без нито едно петънце. — Замълчах. Господин Мърфи спря да кълца и застина над дъската.

— И — добавих аз — половин дузина цели ванилени шушулки. От Цейлон.

Той се обърна бавно, като бършеше ръце в кожената си престилка. За разлика от обкръжението му, и престилката, и другите му дрехи не бяха така безукорни.

Имаше едро червендалесто лице, обрамчено от твърди руси мустаци като четки, които потрепваха леко, докато ме гледаше, подобно на антенки на голямо насекомо. Езикът му се стрелна навън и облиза свитите устни.