Даниел Суарес - Прилив

— Затвори вратата, Денис.

Тя го стори, като отново погледна към непознатия.

Началникът ѝ седеше върху ръба на бюрото си.

— Това е Бил Макалън, заместник-министър на вътрешната сигурност.

Това я изненада.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Мъжът се изправи — той надвишаваше два метра — и протегна едрата си ръка.

— Наричайте ме Бил.

Главният агент взе лаптопа си.

— Ще отида да донеса кафе, Денис. Тъкмо двамата с господин Макалън ще получите възможност да поговорите насаме.

— Да, сър. — С известна тревога Дейвис проследи излизането му.

Когато вратата се затвори след него, мъжът посочи към стол срещу бюрото и седна отново.

— Нека присъствието ми тук не ви смущава.

Денис Дейвис се настани колебливо.

— Запознах се с доклада ви за случилото се в Ню Йорк. Само че той ми се стори непълен.

— В какъв смисъл, сър?

— Той не съдържаше същинските събития.

Тя се взираше в него.

— Разбрах, че сте проучвали нещо, наречено Бюро за контрол над технологиите.

Дейвис мълчеше.

— Предпазливостта ви е разумна. Към тях не бива да се подхожда лекомислено.

— Значи Грейди казва истината? — сепна се тя.

— Не зная какво ви е казвал той в Ню Йорк, но…

— Клонинги. Термоядрена енергия. Безсмъртие. Те задържат за себе си висши технологии.

Макалън кимна мрачно.

— Да. Онзи затвор, за който Грейди ви е разказал… Изолационният комплекс…

— Той каза, че избягал. Показа ми холовидео, прожектирано от миниатюрно устройство. Записът съдържаше послания от тамошните затворници. Очевидно хора, постигнали забележителни открития.

— Господин Грейди спомена ли местоположението на този затвор?

— Не знаеше. Но каза, че устройството притежавало способността да го отведе обратно. Просто то трябва да бъде прегледано от експерт, който да извлече данните.

— Къде се намира той сега, Денис?

Тя се поколеба.

— Разбирам ви. Вие сте притеснена; освен това нямате причина да ми се доверявате. — Той се приведе напред. — Погледнете ме. Аз съм на шестдесет и три, имам три деца, петима внуци и обичам да играя боулинг. Само едно нещо ме интересува, агент Дейвис, и това е да оставя след себе си свят, в който децата и внуците ми да си заслужава да живеят. Ако онези от БКТ укриват технологии, които биха могли да подобрят съществуването на милиарди — и ако използват тези технологии, за да укрепят собствената си власт — от нас се иска да ги спрем, не е ли така? Не сте ли съгласна?

Дейвис се усмихна. Изглеждаше нелепо, но тя наистина усещаше, че може да се довери на едрия и прям мъж насреща си.

— Не зная къде се намира Грейди в момента, но зная къде ще се появи.

— Той ни е нужен. Ако успеем да открием този затвор — да освободим пленените там — това ще заличи огромна злина. Разбрах, че вие искате да разговаряте с Ричард Котън. Защо?

— Защото Грейди каза, че Котън е агент на БКТ. Атентатите всъщност са били метод за прикриване на отвличанията. Поне тук, в Щатите.

Макалън повдигна вежди и се усмихна.

— Виждам, че не сте си губили времето.

— Грейди е убеден, че при срещата с него Котън ще осъзнае, че властите знаят истината. Според него Котън е сключил някаква сделка с БКТ, но с оглед на новите обстоятелства той може да избере да сътрудничи с нас и да разкрие информация за предишните си колеги в замяна на някакво споразумение.

Макалън кимна.

— Ако това действително е така, трябва да преместим Котън. Трябва да осигурим и защита за Грейди. И да се надяваме, че ще можем да научим достатъчно от тях, за да разрушим БКТ.

Тя се навъси.

— Искате да преместите Котън? Къде?

— В свръхохранявания затвор във Флорънс. Повечето от най-опасните терористи се намират там.

— А делото?

— Ще трябва да го отложим — очевидно Ричард Котън не е атентатор.

Тя кимна мрачно. Години работа… Но пък в случая ставаше дума за нещо дори още по-сериозно.

— Но не бива да отлагаме разговора между Котън и Грейди.

— Тук съм съгласен. По пътя двамата ще имат предостатъчно време да поговорят. Погрижете се пресата да не научи за преместването на Котън. Ще го направим през нощта.

— Няма ли преместването му да се окаже рисковано? Покрай наблюдението на БКТ?

Макалън се подсмихна.

Над бюрото на Греъм Хедрик бе изникнала холограма, която показваше разговора на Макалън и Дейвис. Морисън и неколцина от синовете му също наблюдаваха.

Дребният триизмерен Макалън се усмихваше:

— С онова, което сме замислили, дори по време на преместването Ричард Котън ще се намира в много по-голяма безопасност от сега.