Даниел Суарес - Прилив

Той раздразнено се обърна към Дейвис:

— Може да ме премествате по никое време, но няма да ме накарате да замълча, агент Дейвис. Неговото послание пак ще достигне до света.

— Не е мое задължение да ти осигурявам публика.

— Всевишният ще намери начин.

— Той пък какво общо има с теб? — Тя го наблюдаваше внимателно. Трудно ѝ беше да повярва, че Котън не е онова, което изглежда: един от многото предводители на култ. Но онова, което бе видяла, не можеше да бъде отречено. — Гледай си в краката.

Близо до микробуса агентите поеха Котън и го отведоха в ограден участък в купето. Той не се съпротивляваше, а започна да пее гръмко, протегнал ръце към пазачите си:

— Господи, Ти си Крал на кралете. Пред Теб ние се кланяме, приветстваме избраните от Теб и смирено Те почитаме…

Агентите прикрепиха белезниците му към един хоризонтален лост и заключиха вратата на клетката. Дейвис зае мястото си върху пейката, редом с още шестима. Агентите дори разполагаха с противогази — никакви рискове.

При запалването на двигателя Котън престана да пее. Радиовръзката потвърди потеглянето; различните единици потвърждаваха присъствието си. Затворникът се облегна на преградата и се загледа в Дейвис.

— После Той изпрати вестители до целия Манасия…

— Дори Господ си е взел един почивен ден, Ричард.

Котън се засмя.

— Всебдящото око на нашия Бог ви следи, агент Дейвис. — Той огледа останалите в купето. — Беше ми казано, че ще остана в Чикаго до делото.

— Нуждата от сигурност е по-важна от тази дискусия.

— Наистина ли искате да ме разгневите, агент Дейвис? Не съм длъжен да си сътруднича с обвинението. Мога да проточа нещата далеч по-дълго.

— Ти не можеш да сдържиш признанието си, Котън. Ти искаш да получиш заслугите за всички онези атентати. Дори да искахме, не бихме могли да те накараме да замълчиш.

Котън се усмихна.

— А пък Аз ви казвам: не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.

Дейвис погледна към каските, седнали насреща ѝ.

— Това пътуване ще бъде адски дълго…

Два часа по-късно Котън сепнато се събуди и се огледа, за момент объркан. Подир това той кресна към агент Дейвис:

— Защо още пътуваме? — Веригите му дръннаха. — Колко е часът?

— Заспивай, Котън.

Тревогата му изглеждаше неподправена; Дейвис си позволи да изпита известно задоволство.

— Вече трябваше да сме пристигнали в Стейтвил. Къде ме водите?

— Никъде. Буквално. Отвеждаме те насред нищото.

Тя видя как мускулите на челюстта му се напрягат. Котън долепи лице до мрежата и кресна:

— Нямате право да постъпвате така! Аз трябва да бъда отведен в Стейтвил!

— Така ли? Кой е казал?

— Такива бяха условията да сътруднича. Вие нарушавате договорените условия.

— Аз не съм сключвала никакво споразумение.

— Вие получавате нареждания от федералния прокурор.

Дейвис сви рамене. Тя действително се наслаждаваше на смущението му.

— Ако го видиш, на всяка цена му се оплачи.

Глухият рев на авиационни двигатели долетя до тях над шума на двигателя на колата.

Котън погледна към тавана.

— Вие не следвате правилата.

— Изведнъж един терорист започва да зачита права.

Бронираният микробус забави ход и направи завой. Пътуващите се приведоха.

— Не зная какво замисляте, Дейвис, но рискувате да се лишите от сътрудничеството ми.

— Оплакването ти ще бъде отбелязано.

Останалите агенти се подсмихваха, доволни да видят как някой поставя Котън на мястото му.

— Всичко това ще се отрази върху продължителността и стойността на делото.

— Несъмнено.

Личеше, че той се смущава от увереността ѝ. А микробусът вече забавяше ход.

Денис Дейвис се усмихна:

— Изглежда, пристигнахме.

— Къде?

Тя не отговори. Почти едновременно със спирането бронираните врати се отвориха и останалите агенти скочиха навън. Дейвис също слезе и стисна протегнатата ѝ насреща десница.

— Привет — гръмко каза Фауъл, за да надвика рева на самолетните двигатели. — Те те чакат. Ти се оказа права, тези момчета действително не си поплюват.

Жената се огледа.

— Тук изглежда като затвора „Баграм“.

На небето бе изгрял полумесец; под неговата светлина и отблясъка на звездите Дейвис различи около себе си близо две роти пехотинци в бронетранспортьори „Страйкър“. Противовъздушни батареи обграждаха периметъра. Стотината агенти, придружавали кортежа, бяха слезли от колите и вече се сливаха с войниците. Последните бяха сигурно към триста. Над тях все още се носеше ревът на самолетни двигатели.