Даниел Суарес - Прилив

— Защото Джон Грейди се съпротивлява на принудата, Алекса.

За момент жената остана загледана в холограмата, а после отново увеличи скоростта. На моменти тя спираше превъртането, за да види случващото се на нормална бързина. И докато седмиците престой прелитаха пред очите ѝ, тя започна да се ужасява. Едно нещо ѝ стана ясно.

Всичко, което тя бе вярвала за БКТ, се оказваше лъжа.

Умът ѝ отново се втрещи над ужасите, които се разкриваха пред нея. Но привидното отсъствие всъщност беше изострена чувствителност. Тя най-сетне осъзнаваше.

Те я бяха лъгали. Още от малка я бяха приучвали да вярва, че те се опитват да спасят човечеството. Но когато гледаше как Грейди пълзи из килията си и крещи с разпорен корем — не, това не можеше да бъде истинската им цел. Защото в противен случай Бюрото трябваше да преосмисли идеята за съществуването си.

Месеците и часовете се нижеха пред очите ѝ. И в главата ѝ започваше да се оформя идея. Някой я беше излъгал.

Хедрик.

Тя наблюдаваше как Грейди ридае отчаяно, обвит от пипалата, а най-скъпите му спомени проблясват прожектирани, преди да бъдат изтрити.

По лицето на Алекса бяха започнали да се стичат сълзи. Но тя оставаше съсредоточена върху ставащото. Тя усещаше болката. Искаше да я чувства. Искаше веднъж да се докосне до истината.

Грейди продължаваше да се съпротивлява. Въпреки всичките си технологии, Бюрото не можеше да го надвие.

Гласът на Варуна отново зазвуча:

— Сега разбираш ли, Алекса?

— Да. Разбирам…

Тя също беше затворничка. Собствената ѝ ДНК бе собственост на Бюрото за контрол над технологиите.

Денис Дейвис крачеше сред чикагския офис на ФБР. Дясната ѝ ръка бе отпусната в клуп; по лицето ѝ личаха синини. Томас Фауъл крачеше до нея.

— Не разбирам, Денис.

— Те наблюдават комуникациите ни. Дори нашите началници несъзнателно следват насоките им, защото информационната ни мрежа е компрометирана.

— Не ми казвай, че си започнала да вярваш в онова вездесъщо Бюро.

Тя му хвърли противоречив поглед.

— Ти не беше там, Томас. Онази жена едва не ме уби с голи ръце, без дори да се задъха.

— Никой не обича да губи, особено ти. Само че…

— Не става дума само за боя. Не мога да ти опиша другите неща, които видях, защото няма да ми повярваш. Просто приеми, че казвам истината.

— Ами близнаците? Онези, за които Грейди казва, че са клонинги?

— Зная, че звучи налудничаво. Бъди търпелив.

— И наистина искаш да уредиш Грейди да разговаря с Котън?

— Ако успея да накарам главния агент да повярва, да.

Той я хвана за здравата ръка, за да я спре, и заговори тихо, настойчиво:

— Нали осъзнаваш какво може да направи за кариерата ти този случай? И че има вероятност да провалиш всичко това, като се вслушваш в тези нелепици за БКТ…

— Ти не беше там, Томас.

— Девет години работя над този случай, Денис. Почти едно десетилетие от живота си. Заради него бях понижен. А сега ти възнамеряваш да обявиш, че Котън не е атентатор и че Грейди не е мъртъв. Че е възможно останалите жертви на Вършачите все още да са живи.

Тя го гледаше право в очите.

— Тази възможност трябва да бъде проучена.

Фауъл погледна напред, към кабинета на главния специален агент, където един администратор разговаряше по телефона.

— И имаш доверие на Болингс?

— Не мисля, че от БКТ са внедрили свои хора. По-скоро те следят системите ни. Тяхната сила са технологиите. Освен това се нуждая от неговото одобрение и присъствието му като свидетел.

Фауъл примирено повдигна ръце.

— Кариерата си е твоя. — Той се отправи обратно към асансьорите.

— Нали ще се оглеждаш за Грейди на мястото, където ти казах?

Той кимна мрачно.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Денис. Пази се.

Жената остана загледана в него. В действителност тя не можеше да го вини. Те бяха притиснали Котън. Той бе признал всичко. Разбира се, лудитът искаше да има дело, за да печели популярност, но в някои отношения същото искаше и ФБР.

В друго време щеше да мисли за Котън — сега ѝ предстоеше работа. Дейвис отново се отправи към кабинета и достигна бюрото на асистента точно когато той приключваше разговора си.

— Денис Дейвис. Идвам да се срещна с агент Болингс.

— Той ви очаква — кимна младият мъж, почука на вратата на началника си, надникна вътре и отново се обърна. — Заповядайте.

Вътре тя с изненада откри, че има и друг посетител, едър червенолик мъж, настанил се на дивана.