Даниел Суарес - Прилив

— Ще те разстрелям като бясно псе, Слоун.

Захапал електронна цигара, Албърт Марано трескаво блъскаше бутоните на портативната си конзола.

— Не се шегувай с това. Сестра ми имаше куче, което побесня.

— Без майтап. — Марано оглеждаше дигиталния терен през окуляра на снайпера си.

— Ухапа го енот и трябваше да го приспят. Децата ѝ още тъгуват за него.

За момент Слоун Джонсън, разположен в съседната седалка, отклони поглед от своя контролер и се подсмихна.

Марано също хвърли поглед към него. Джонсън се хилеше като Чешърския котарак.

— Мамка му. — Той се опита да извърти своя играч, но аватарът на Джонсън вече се намираше зад него.

Джонсън натисна виртуалния спусък. Образът върху екрана на другия избледня.

— Ти наистина си много зле с видеоигрите, Ал.

— По дяволите! — Марано захвърли устройството върху таблото на колата и блъсна кормилото. — Това не може да е истина. Имам чувството, че отново играя с племенника си.

— Дължиш ми две хилядарки.

— Да играем до пет победи?

Джонсън изключи своята портативна игра.

— Това са две хиляди. Бълха те ухапала…

Насреща им блеснаха светлини: сред почти празния паркинг пред индустриалната постройка спираше кола.

— И тъй, започва се. — Марано прибра електронната си цигара.

— Крайно време беше.

Двамата излязоха от паркирания си „Астън Мартин 1-77“. Стар модел „Мерцедес“ се приближаваше насреща им. Дизеловият му двигател дрънчеше като смесител за бои.

— Бога ми, погледни тази бракма.

— Хубавото е, че никога не се развалят.

— Някога случвало ли ти се е да караш зад подобна кофа на магистралата? Все едно се тътрузиш зад вагонетката в някоя въглищна мина. — Той направи знак на шофьора да спре до тях.

Другата кола спря; от нея изникна достолепен на вид, макар и тромав, възрастен човек с южноазиатски черти, с очила и тъмна коса. Личеше, че не бърза — след излизането си мъжът започна да закопчава балтона си.

Марано и Джонсън се приближиха, сваляйки сложените преди миг кожени ръкавици, за да се здрависат с него.

— Доктор Кулкарни, аз съм Албърт Марано. Благодаря ви, че се отзовахте в подобно необичайно време.

— Да… — Той стисна протегнатата ръка. — Като цяло нямам навика да шофирам през нощта. Но вашата изпълнителна директорка каза, че ставало дума за нещо неотложно.

— Така е. — Марано се обърна. — Това е Слоун Джонсън, мой колега. Той отговаря за портфолиото на „Шиърсън-Байерс“.

Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е.

— Удоволствието е мое.

Марано отново си сложи ръкавицата от агнешка кожа.

— Значи вие сте нашият физик. От Принстънския университет, предполагам?

Кулкарни кимна:

— Да, но живея край Холмдел. И така и не получих конкретна информация за какво става въпрос в настоящия случай.

— Не бихте могли и да очаквате някой да ви каже по телефона — направи гримаса Марано. — Правният отдел ни съобщи, че имате сключен договор с нас. От мен се очаква да ви напомня за клаузата, включваща съгласието за дискретност.

Възрастният индиец кимна нетърпеливо.

— Да, разбира се. Но нека най-сетне да говорим по същина. За какво „неотложно, свързано с физиката дело“ става въпрос?

Марано посочи към сивата, лишена от прозорци фасада пред тях.

— Технологичен стартъп. Дело на двама физици, които разработват кирални свръхпроводници. Тази инвестиция предшества моето постъпване. Във всеки случай двамата твърдят, че са постигнали някакво огромно откритие. Самият аз не разбирам и думица от обясненията им.

Тук се намеси Джонсън:

— Искаме от вас да прецените твърденията им. Да обясните дали в тях има резон.

Кулкарни кимна.

— Има ли бизнесплан или лабораторен доклад, който да прегледам?

Двамата финансисти се спогледаха.

— В този момент не можем да си позволим да ви дадем печатен материал, професоре. Ще трябва да работите на място.

— В такъв случай ще трябва да разговарям с основателите. Да прегледам лабораторията. — Кулкарни огледа мрачната постройка.

— Ще получите тази възможност, двамата са тук.

— По това време?

— Да. И изгарят електричество на стойност тридесет хиляди долара всеки час.