Даниел Суарес - Прилив

Жуженето от недалечен трансформатор се усили осезаемо, потвърждавайки думите му.

— Беше ни възложено да не напускаме мястото и да не разговаряме с никого, докато не получим експертно потвърждение. Изглежда, нещата, които тези двамата са изпратили на зубрачите в Ню Йорк, са предизвикали нечие внимание. Лично аз изпитвам известни съмнения.

— От нас се очаква да получим потвърждението ви, че това откритие е реално — додаде Джонсън.

Кулкарни намести очилата си, за да ги предпази от замъгляване.

— Кое откритие по-точно?

Марано сви рамене:

— Както казах, самият аз нямам представа. Ставаше дума за някакви йонни решетки. Елате.

Той поведе спътниците си към близката тухлена стена и набра някакъв код в панела край вратата. Последва звуково потвърждение; металната преграда се отвори. Марано им направи знак да влизат.

Малката група пое по тесен и висок коридор. Някъде пред тях долиташе ехото на смях. Настойчиво жужене изпълваше коридора, придружено от миризмата на озон. Разнесе се силно изгърмяване, последвано от нови изблици на смях и трошене на стъкло.

— Безопасно ли е?

— Не мога да кажа със сигурност, професоре.

Няколко мига подир това тримата пристъпиха сред обширно сумрачно пространство с оголен таван, под който личаха греди. Работни лампи проблясваха в центъра на залата и хвърляха дълги сенки към стените. Макар и просторна, залата изглеждаше задръстена — стените ѝ бяха отрупани със стелажи и масивни електрически кондензатори. Светодиоди проблясваха сред оборудването; дигиталните данни се меняха непрекъснато. Редици работни маси с гумено покритие се изпречваха на пътя им, отрупани с платки, осцилатори, триизмерни принтери и купчини електронни компоненти. Срещаха се и хартиени геодезични модели. Мястото приличаше по-скоро на мазето на ексцентричен Плюшкин, отколкото на лаборатория.

Марано спря спътниците си, защото забеляза парчета стъкло, строшени мебели и разлети по бетонния под течности. Един поглед нагоре разкри вдлъбнатини и дупки в стената зад тях. Тримата се намираха в траекторията на нещо.

Изблик светлина в средата на помещението привлече вниманието им към намиращо се там приспособление — близо три метра в диаметър и около девет високо. Дебели електрически кабели проследяваха дължината му, гмурваха се сред металното скеле и отново се появяваха сред преобразуващи напрежението намотки и цветни охлаждащи тръби. Наоколо стояха стандартните знаци, предупреждаващи за високо напрежение, течни газове и разяждащи химикали. Изглежда, това приспособление поглъщаше по-голямата част от усилията на тукашния персонал, защото останалата част от залата бе занемарена.

В сърцевината на масивното устройство се намираше вдлъбнат каменен или може би керамичен пиедестал, широк повече от метър и оформен като леща. Над него стояха сноп метални пръти, обгръщащи невидимо кълбо. Пространството, което те обграждаха, бе приблизително два метра в диаметър. Сред платформата бяха разположени и още сензорни и изпитателни съоръжения: тръби, жици, камери и неразбираеми устройства, до едно насочени към празната сърцевина на машината.

Край тази кула стояха силуетите на четирима души с работни комбинезони, каски и предпазни очила. Един от тях дори си бе направил труда да предпази лицето си с черна маска за пейнтбол.

И четиримата се бяха обърнали към компютърен монитор, разположен върху количка. Виещи се кабели свързваха екрана с кулата.

Един от учените неочаквано изкрещя:

— Извъносово ускорение нула цяло деветстотин тридесет и девет! О, да!

Четиримата се поздравиха, пляскайки длани, което бе последвано от импровизиран тост с пластмасови бутилки бира. Накрая учените започнаха да танцуват, хванати под ръка. Сенките им се мятаха по стените.

Марано сметна за необходимо да изкрещи:

— Какво, по дяволите, става тук, момчета?

Учените спряха и погледнаха към вратата. Онзи с маската я повдигна, разкривайки младо брадато лице. Той се усмихна и повдигна полупразната си бутилка бира.

— Марано! Точно навреме. Елате да видите.

Марано въздъхна раздразнено и заедно с Джонсън и Кулкарни предпазливо започна да напредва сред късове строшено стъкло и локви.

— Това място прилича на кочина, господин Грейди — навъси се той.

— Чистачката си взе отпуск. Елате.

Останалите учени стояха мълчаливо край Грейди. Всички носеха сини комбинезони, върху чиито нагръдници бе избродирано числото 41. Двама от тях бяха млади азиатци — един пълничък, но висок, и един жилав. Третият учен бе европеец, гонещ седемдесетте. Под работния му екип се виждаха пуловер и вратовръзка. Той се облягаше на бастун и недоверчиво гледаше новодошлите.