Шила Бьорлинд - Прилив

В Хаслевикарна - заливите на остров Нордкостер край западния бряг на Швеция близо до границата с Норвегия - разликата между прилива и отлива обикновено е пет-десет сантиметра. При такъв прилив обаче, когато слънцето и луната застанат на една линия със земята, разликата е почти петнайсет сантиметра. Човешката глава е висока около двайсет и пет сантиметра.

Тази нощ щеше да настъпи високият прилив.

Все още имаше отлив.

Пълната луна бе изсмукала неподатливото море преди много часове и бе разголила влажна пясъчна шир. Дребни, лъскави рачета шареха напред-назад по пясъка, озарени от стоманеносинкавата светлина. Мидите се бяха вкопчили крепко в скалите в търпеливо очакване. Целият живот, изложен на показ на сушата, знаеше, че придошлата вода ще го залее отново.

Три фигури на брега също го знаеха. Знаеха дори кога точно ще се случи това - след четвърт час. Тогава първите тихи вълни щяха да се надигнат и да намокрят изсъхналия пясък. После тласъкът от тъмния тътнеж на хоризонта щеше да вдигне вълна след вълна, докато приливът достигне максималната си височина.

Висок прилив, което значи, че брегът ще се покрие с петнайсет сантиметра вода.

Ала все още имаха малко време. Ямата, която копаеха, беше почти довършена. Спускаше се право надолу почти сто и петдесет сантиметра, с диаметър около шейсет. Човешко тяло щеше да се вмести идеално. Само главата щеше да се подава отгоре.

Главата на четвъртата фигура.

Глава на жена, седнала встрани - неподвижна, със завързани ръце.

Неспирният бриз диплеше дългата й тъмна коса, голото й тяло сияеше, лицето без грим тъмнееше. Очите й издаваха странна липса на присъствие. Погледна към ямата край брега. Мъжът с лопатата загреба за последен път, хвърли пясъка върху купчината до себе си и се обърна.

Беше готов.

Отдалеч - от скалите, където се криеше момчето - осветеният от луната бряг изглеждаше зловещо застинал. Тъмните фигури върху пясъка в другия край на брега... какво ли правеха? Не знаеше, но чу приближаващия се грохот на вълните и видя как повеждат по влажния пясък голата жена, която сякаш не оказваше никаква съпротива. Видя как я спускат в ямата.

Прехапа устни.

Един от мъжете започна да пълни ямата с пясък. Мокрият пясък обгръщаше тялото на жената като разводнен цимент. Не след дълго ямата се напълни. Когато първите колебливи вълни се плъзнаха към сушата, само главата на жената стърчеше отгоре. Дългата й коса се намокри бавно; раче се заплете в тъмните кичури. Тя се взираше безмълвно в луната.

Фигурите отстъпиха няколко крачки назад сред дюните. Двама бяха нервни, несигурни, третият - спокоен. Всички наблюдаваха самотната глава, осветена от луната.

И чакаха.

Високият прилив най-сетне дойде и вълните заприиждаха много бързо. Ставаха все по-високи и заливаха главата на жената, пълнеха устата, носа, гърлото й. Извръщаше глава, ала нова вълна я удряше по лицето.

Едната фигура приближи отново до нея и клекна. Очите им се срещнаха.

Момчето виждаше, че нивото на водата се покачва. Главата се скри, появи се, пак се скри. Двама от мъжете вече бяха изчезнали; третият се отдалечаваше по брега. Внезапно проехтя ужасяващ вик. Беше жената в ямата - пищеше неистово. Крясъкът отекна в плиткия залив и се блъсна в скалата на момчето, преди следващата вълна да залее главата и да смълчи вопъла.

После момчето побягна.

Морето се надигна и замря, тъмно и лъскаво. Под водата жената затвори очи. Последното, което усети, беше ритане - леко и ласкаво - в утробата й. После водите й изтекоха.

Еднооката Вера всъщност имаше две здрави очи и поглед, способен да спре ловуващ ястреб във въздуха. Зрението й беше отлично. Но тя отстояваше мнението си с финеса на ковашки чук. Подхващаше възгледа си и надробяваше контрааргументите, докато се разлетят на стружки на всички страни.

Едноока.

Но обичана.

Сега тя стоеше с гръб към залязващото слънце. Последните лъчи се спускаха по залива Верта, отскачаха от моста Лидингьо и стигаха до парка „Йортхаген“ с достатъчна сила да обрамчат Вера с елегантен ореол.

- Това е моят свят и туй то!

Разпаленият й тон би впечатлил всяка парламентарна аудитория, макар че прегракналият й глас би изглеждал не на място. А вероятно и дрехите й - две износени тениски една върху друга и пола от тюл, видяла по-добри дни. Без обувки. Сега обаче тя не се намираше в съвещателна зала, а в малък затънтен парк край доковете на Верта, а публиката й се състоеше от четирима разнолики бездомници, излегнати по пейките сред дъбовете, ясените и храсталаците. Единият беше Йеле - мълчалив и висок, вглъбен в свой свят. Бенсеман седеше на друга пейка, а до него - Мюриел, млада наркоманка от Багармосен. До нея лежеше найлоново пликче.