Шила Бьорлинд - Прилив

Според „достоверен източник“ в тялото на жертвата били открити следи от упойващо вещество. Рохипнол - класически изнасилвачески опиат. Но нали жената е била в напреднала бременност? Защо са я упоили?

Според полицията сред пясъчните дюни намерили тъмно палто, по което имало косми от жената. Къде са били другите й дрехи, ако палтото е било нейно? Дали убийците ги бяха взели, а него - забравили?

Опитали се да открият самоличността на жената чрез Интерпол, но издирването не дало резултат. Странно как никой не е обявил за изчезнала бременна жена, помисли си Оливия.

Жертвата била двайсет и пет-трийсетгодишна, вероятно с латиноамерикански корени. Какво ли значеше това? Каква територия обхващаше?

Имало свидетел на зловещите събития - деветгодишно момче на име Уве Гардман. Прибрало се тичешком вкъщи и казало на родителите си. Къде ли е днес? Дали може да се свърже с него?

Според полицията жената била в безсъзнание, но още жива, когато родителите дошли на брега. Опитали се да я спасят, но когато въздушната линейка пристигнала, тя вече била мъртва. На какво разстояние от брега се е намирала къщата на Гардманови, почуди се тя. Кога е долетял хеликоптерът?

Оливия се изправи. Мозъкът й бе прегрял от впечатления и размишления. Залитна. Кръвното й изглежда бе паднало.

Седна зашеметена в колата на Хумлегордсгатан пред библиотеката и усети как стомахът й къркори. Усмири го с протеиново блокче от жабката. Няколко часа се бе застояла в читалнята и с изненада установи колко е късно. Времето бе потънало вдън земя. Оливия погледна бележника. Осъзна колко я е заинтригувало убийството край брега. Не само защото Арне го беше разследвал - това бе допълнителен стимул - но и заради забележителните му съставни части. Една подробност засенчваше всичко друго и се бе запечатала в ума й - не бяха разкрили самоличността на убитата жена. И досега не се знаеше коя е. Години наред бе останала загадка.

Това изостри любопитството на Оливия.

Искаше да разбере повече.

Ако баща й беше жив, какво ли щеше да й разкаже?

Извади мобилния си телефон.

Оке Густафсон и жена на средна възраст стояха на спретнатата морава пред Полицейския колеж. Жената беше от Румъния и отговаряше за колежанската столова. Предложи цигара на Оке.

- Малцина пушат днес - отбеляза тя.

- Да.

- Заради рака сигурно.

- Вероятно.

И двамата запалиха.

Оке бе преполовил цигарата, когато телефонът му звънна.

- Обажда се Оливия Рьонинг, здравейте. Избрах случая от Нордкостер и бих искала...

- Така и предположих - прекъсна я Оке. - Баща ти го разследваше.

- Да, но не това е причината.

Оливия държеше да не смесва нещата. Ставаше дума за нея и за сега. Нямаше нищо общо с баща й. Във всеки случай не и доколкото засягаше преподавателя й. Беше избрала проект и щеше да действа по свой начин. Такава си беше.

- Избрах го, защото е интересен - каза тя.

- Но доста труден.

- Да. Затова ви се обадих. Искам да видя истинските документи от разследването. Къде са?

- В централния архив в Гьотеборг вероятно.

- Така ли? Жалко.

- Но бездруго не би могла да ги видиш.

- Защо?

- Защото е неразкрито убийство и още не е изтекъл ограничителният срок. Никой извън криминалния екип няма достъп до отворено разследване.

- Аха, ясно... Какво да правя тогава? Как да получа информация?

В другия край на линията настъпи тишина.

Оливия седеше зад волана, притиснала мобилния телефон до ухото си. Какво ли обмисляше той? Видя пътна полицайка да приближава с делова стъпка. Мустангът бе паркиран на място за инвалиди. Недобра идея. Оливия включи двигателя точно когато чу отново гласа на Оке.

- Пробвай да поговориш с началника на следователския екип - каза той.

- Казва се Том Стилтон.

- Знам.

- Къде е той?

- Нямам представа.

- В главното управление?

- Не мисля. Но може да попиташ Улсетер, Мете Улсетер. Тя е старши детектив. Работили са заедно по много случаи, сигурно ще знае.

- И къде да я открия?

- В Националния криминален отдел.

- Благодаря.

Оливия потегли под носа на полицайката.

- „Местоположение Стокхолм“. Най-новият брой! Прочетете за принцеса Виктория и помогнете на бездомните!

Гласът на Еднооката Вера надвикваше с лекота тълпите благоденстващи жители на шикозния квартал Софо в Южен Стокхолм, които прииждаха в търговския център да си напълнят торбите с боклучава храна и лукс. Вера приличаше на актриса, съвършено подходяща да играе в Националния театър. Като Маргарета Крук в разцвета на кариерата й, само че по-дрипава. Имаше обаче същия остър поглед, властно присъствие и магнетизъм.