Шила Бьорлинд - Прилив

Не.

Замайването беше доста приятно.

Занесе втората кутия в малката спалня и се просна върху покривката на леглото. Тънка и дълга сивкаво-бяла дървена маска висеше на стената срещу нея. Един от африканските художествени проекти на братовчед й. Още не бе решила дали й харесва, или не. Понякога се събуждаше нощем от вледеняващ сън и виждаше лунната светлина, отразена в бялата уста на маската. Не беше особено приятно. Погледът на Оливия се плъзна към тавана и тя внезапно си спомни - не беше проверявала телефона си от часове! Странно. Мобилният телефон беше част от екипировката й. Не се чувстваше облечена, ако телефона го няма в джоба й. Грабна го и го отключи. Провери си имейла, съобщенията и календара. Накрая пусна местен телевизионен сайт. Малко новини преди да заспи - чудесен завършек на деня.

- Но какво ще предприемете?

- Нямам право да разкривам плановете ни.

Човекът, който нямаше право да разкрива нищо във вечерните новини, се казваше Рюне Форш - главен инспектор в стокхолмската полиция, подминал петдесетте, предположи тя. Бяха му възложили разследването на нападенията срещу бездомници. Едва ли е заподскачал от радост, помисли си Оливия. Изглеждаше от старата школа. От онези възпитаници на старата школа, които смятат, че повечето хора сами са си виновни. За едно или за друго. Особено когато става дума за шмекери, които не искат да се вземат в ръце, да си намерят работа и да се държат като всички останали.

Вината си бе изцяло - или в много голяма степен - тяхна.

В Полицейския колеж определено не ги учеха на подобно отношение, но всички знаеха, че съществува. В някои среди. Част от колегите на Оливия вече бяха заразени с него.

- Под прикритие ли ще действате? Сред бездомниците?

- Под прикритие?

- Да. Да заживеете сред тях, за да заловите извършителите.

Когато най-сетне разбра какво го питат, Рюне Форш, изглежда, едва сдържа усмивката си.

- Не...

Оливия изключи телефона.

Ако това беше трогателна история, на стол до леглото на тежко ранения мъж щеше да седи бездомна жена. Ръцете й щяха да приглаждат завивките му и да се опитват да му вдъхнат крехка надежда. В истинската история обаче и в съзвучие с действителните събития болничният персонал на рецепцията се обади на охраната в мига, щом Еднооката Вера закрачи през фоайето към асансьорите. Охранителите я настигнаха в коридор, недалеч от стаята на Бенсеман.

- Забранено е да идвате тук!

- Защо? Искам да посетя приятел, който...

- Елате с нас!

И отстраниха Вера от сградата.

Което е завоалиран начин да се каже, че охранителите подкараха негодуващата Вера край ококорените хора чак до входа на фоайето и в общи линии я изхвърлиха на улицата. Отношението им беше ненужно грубо и дълбоко унизително, макар че през цялото време тя изреждаше човешките си права. Или своята версия на човешките права.

Вера излетя навън.

В лятната нощ.

И това бе началото на дълга разходка до караваната й сред горите в Солна.

Сама.

В нощ, когато дебнат насилници, а главен инспектор Рюне Форш е заспал удобно по корем.

Жената, набола с вилицата и лапнала току-що голяма хапка марципанова торта със сметанова глазура, имаше начервени устни, гъста, ситно накъдрена посребрена коса и „обем“. Така се бе изразил веднъж съпругът й: „Имам обемна съпруга“. Което значеше, че е възширока. Факт, който понякога я притесняваше, друг път - не. В първия случай полагаше усилия да смали обема с почти незабележим резултат. Във втория просто се харесваше такава, каквато е. Сега седеше в просторния си кабинет в сградата на Националната криминална служба, ядеше тайно торта със сметанова глазура и слушаше с едно ухо новините по радиото. „Магнусон Уърлд Майнинг“ току-що бе получила годишната награда за шведска компания в чужбина.

„Новината бе посрещната със силно негодувание в много кръгове. Методите на компанията за добив на танталит в Конго неведнъж са предизвиквали остра критика. Ето какво отговаря изпълнителният й директор Бертил Магнусон на критиците си...“.

Жената, която ядеше тортата, изключи радиото. Името Бертил Магнусон й бе познато от случай с безследно изчезнал през 80-те.

Тя насочи поглед към портретна снимка в ъгъла на бюрото си. Най-малката й дъщеря - Йолене. Момичето й се усмихваше с особена усмивка и загадъчни очи. Страдаше от синдрома на Даун и беше на деветнайсет. Мила ми Йолене, помисли си жената, какво ли ти готви животът? Посегна към последното парче от тортата, но някой почука на вратата. Бутна бързо тортата зад две обемисти папки върху бюрото и извика: