Шила Бьорлинд - Прилив

И от огромно значение за мнозина. Парите, припечелени от продадените списания, ги задържаха над водата. Някои ги харчеха за зависимостите си, други плащаха с тях дълговете си. Мнозина си купуваха храна за деня.

И самоуважение.

Все пак работеха и им плащаха затова. Не задигаха вещи, не обираха магазини, не баламосваха пенсионери. Прибягваха дотам само ако всичко се прецака. Някои. Повечето се гордееха от търговските си умения.

Не беше лека работа.

Понякога стояха на пост по десет-дванайсет часа и едва успяваха да пробутат един екземпляр. Когато вали като из ведро или духа мразовит вятър. А после не им беше никак забавно да пропълзят в някоя съборетина с празен корем и да се опитват да заспят, преди кошмарите да ги сграбчат.

Днес обаче излизаше нов брой. За всички в стаята това обикновено беше празничен повод. С малко късмет се надяваха да продадат цял пакет още през първия ден. В офиса обаче нямаше и помен от веселие.

Напротив.

Провеждаха кризисно събрание.

Предишната вечер бяха пребили още един от техните. Бенсеман, северняка, който бе прочел адски много книги. Имал счупени кости по цялото тяло; далакът му бил разкъсан и лекарите цяла нощ се борили да спрат кръвоизлива. Дежурният на рецепцията ходил в болницата по-рано сутринта.

- Ще оцелее, но няма да го видим скоро.

Хората кимнаха бавно. Съчувствено. Напрегнато. Това не беше първото нападение напоследък - беше четвъртото всъщност - и всички жертви бяха бездомници. „Несретници“, както ги наричаше пресата. И всеки път се случваше едно и също. Младежи ги издебваха на всеизвестно място за срещи и ги пребиваха. Жестоко. И снимаха кървавото изстъпление и го публикуваха в Мрежата.

Това беше почти най-лошото.

Адски унизително. Сякаш са боксови круши в документален филм за насилието като забавление.

Трудно преглъщаха и факта, че и четиримата бяха продавали „Местоположение Стокхолм“. Съвпадение ли беше? В Стокхолм имаше пет хиляди бездомници и малцина бяха продавачи.

- Нас ли са нарочили?

- Защо, по дяволите?

Нямаше отговор, разбира се. Все още. Въпросът обаче бе достатъчно смразяващ да изплаши бездруго потресената група в офиса.

- Докопах сълзотворен газ.

Каза го Бо Фаст. Всички го погледнаха. Познаваха Бо. Името му звучеше крайно глупаво и произнесено като една дума, означаваше нещо съвсем различно - бофаст, „постоянен жител“. Отдавна им бе омръзнало да му се подиграват. Сега Бо вдигна всесилния си спрей, та да го видят всички.

- Знаеш, че е незаконно - обади се Йеле.

- Кое?

- Този спрей.

- Е, и? Законно ли е да биеш хората?

Йеле нямаше подходящ отговор. Двамата с Перт се подпираха един до друг на стената. Вера стоеше малко по-настрани. По изключение държеше устата си затворена. Перт й се бе обадил да й съобщи какво е сполетяло Бенсеман няколко минути след като с Йеле бяха напуснали парка и новината я хвърли в дълбок потрес. Вярваше, че би предотвратила нападението, ако бе останала. Йеле обаче не мислеше така.

- Какво щеше да направиш, по дяволите?

- Щях да се сбия с тях! Знаеш как разпердушиних нехранимайковците, които се опитаха да ни вземат мобилните телефони в Мидсомаркрансен.

- Но те не бяха с всичкия си, а единият беше почти джудже.

- Е, в този случай ти щеше да ми помогнеш, нали?

Вера млъкна. Купи пакет списания. Перт също взе своя пакет. Йеле купи пет екземпляра - толкова можеше да си позволи.

Излязоха заедно на улицата и неочаквано Перт се разплака. Облегна се на грапавата фасада и закри с мръсна длан лицето си. Йеле и Вера го погледнаха. Разбраха. Той бе наблюдавал всичко, безсилен дори да си помръдне пръста.

Сега споменът го връхлиташе отново.

Вера го обгърна нежно с ръка и прислони главата му върху рамото си. Знаеше колко е крехък.

Истинското му име беше Силон Карп; син на естонски бежанци от Ескилстюна. По време на среднощен хероинов набег в таванска стая на Брунсгатан обаче мярнал стар вестник със снимка на стеснителния композитор и удивителната прилика го поразила. Между Карп и Перт. Видял двойника си, чисто и просто. А следващата доза осъществила метаморфозата. Превърнал се в Арво Перт и започнал да се нарича така. И понеже побратимите му не даваха пет пари какви са истинските имена на хората, си бе останал Перт.

Арво Перт.

Дълги години работел като пощальон и разнасял писма из стокхолмските южни предградия, но слабите нерви и жаждата за опиати го повлекли надолу към сегашното му съществуване без корени. Бездомен продавач на „Местоположение Стокхолм“, плачещ неутешимо в прегръдката на Еднооката Вера. Плачеше заради случилото се с Бенсеман; заради кървавото насилие. Но най-вече защото животът е такъв, какъвто е.