Даниел Суарес - Прилив

— Ние сме в състояние да ви защитим.

Котън се изсмя горчиво.

— В продължение на години съм бил в досег със света им. Зная на какво са способни те. И точно по тази причина искам да се махна от тази стирофомова кутия, в която сте натикали всички ни.

Макалън кимна към капитана на екипажа.

— Потегляйте.

— Разбрано, сър.

Котън отново се изсмя.

— О, да, това ще им попречи просто да ни изпържат от орбита. Случайно да сте разговаряли с останалите, които направиха опит да отстранят БКТ?

— Имало е и други?

— Ама и аз съм един глупак. Няма как да говорите с тях. — Следващите си думи той изкрещя с цяло гърло. — ЗАЩОТО ТЕ СА МЪРТВИ ДО ЕДИН! Сега ми свалете веригите и ме изведете от този ковчег!

Неочаквано всички светлини угаснаха. Електромоторите затихнаха. Настъпи тишина. Аварийните светлини не се задействаха. Обгръщаше ги пълен мрак. Дейвис не можеше да види и движението на клепачите си.

Котън простена.

— Ето го и импулса! Браво, юнаци…

— Какъв импулс? — попита Дейвис.

— Електромагнитен импулс. Явно са го изстреляли от ръба на атмосферата. Там рентгеновите лъчи и гама-лъчите се сблъскват. Поражда се масивен мазер от свободни електрони. Цялата микроелектроника в радиус от осемдесет километра е изпържена. — Той се заслуша. — Да чувате изтребители?

— Навигационните системи отказаха, сър!

Разнесе се гласът на Макалън:

— Капитане, отворете задната врата.

— Над нас има люкове, сър… Почакайте…

Около тях прозвуча трополене.

Котъновите вериги отново зазвъняха.

— Вие си нямате представа какво сте сторили. И с десет хиляди души пак не бихте могли да ме защитите. Просто ме върнете! Да продължим с делото! Още не е късно. Просто да поемем обратно към затвора…

В този момент над тях изникна лунната светлина — сержантът бе отворил люк в предната част на машината. Капитанът отвори друг близо до задната част и се надвеси навън.

— Лейтенанте, някой има ли захранване?

Отвърнаха му приглушени викове. Дейвис навъсено гледаше към Котън, който кършеше ръце.

Капитанът се върна обратно в кабината.

— Цялата част е останала без захранване. Освен това е започнала да се спуска мъгла.

Котън кимна.

— Те използват облаци, за да прикрият настъпването си. А вие вече не разполагате с нощно виждане. Доволни ли сте сега? Всички ще умрем. А аз почти бях уредил нещата. Но вие трябваше да развалите всичко, нали, Дейвис?

Тя продължаваше да се мръщи към този непознат Котън.

— Какво съм развалила?

Разнесоха се ужасяващи звуци — сякаш самата същина се разкъсваше. Последва автоматична стрелба, накъсвана от взривове и крясъци. Петдесеткалиброва картечница тракаше.

Оглушителният рев на цяла рота пехотинци разтърси машината.

Сержантът се приведе към купето и изкрещя:

— Капитане, нападнати сме!

— От коя посока?

— Заради проклетата мъгла не се вижда! Дори изстрелите не личат.

Котън кимна.

— Вие сте слепи, а те виждат всичко. Тук сме изложени на показ. — Той разклати веригите си. — Освободете ме, по дяволите. — Котън погледна към Макалън. — Ако оцелеем, ще призная, кълна се. Просто ме изведете.

Дейвис го сграбчи за ръцете.

— Успокой се, Котън. Тук никой няма да те достигне.

Вън стрелбата беше утихнала.

— Ето. Може би вече нападателите са прогонени.

Но Котън тъжно поклати глава.

— Вие си нямате никаква представа какво предстои.

Ослепителна и жежка светлина проряза кабината. Тялото на капитана се оказа разсечено на две. Близо метър от корпуса на машината се отрони. Ръбовете на метала все още припламваха под горещината. Тоновете стомана и броня на отрязаната част се стовариха на земята. Нощен въздух облъхна смаяните лица на Дейвис, Грейди, Котън, Фауъл и Макалън.

Навън се стелеше мъгла; войници лежаха неподвижно върху асфалта. Бе настъпила неестествена тишина. И небето беше опустяло. Дори щурците бяха замлъкнали.

Дейвис се извърна към срязания капитан. Миризмата на озон и обгорена плът я задави. Тя се извърна и изтегли пистолета си. Фауъл и Макалън сториха същото. Сержантът грабна един автомат М4 от стената и го насочи към мъглата.

— Те убиха капитана, Рики! — кресна той към шофьора.

— Какво беше това?

— Нямам представа!

Дейвис погледна към Грейди и Котън. И двамата ужасено се взираха в мъглата.

— Томас, трябва да изведем Грейди и Котън — каза тя.

Фауъл поклати глава.

— Това е лудост. Не разбирам…

Три силуета изникнаха сред мъглата. Те бяха съставени от най-тъмната чернота, която Дейвис бе виждала през живота си. Очертанията им просто поглъщаха светлината. Същински живи силуети.