Даниел Суарес - Прилив

— Аз ще се оправя с това.

Котън летеше встрани и се опитваше да застане в по-удобна позиция:

— Да се оправиш с мен? Какво имаш предвид?

Скритото лице на Морисън оставаше обърнато към Алекса. Сега гласът му долиташе по-тихо.

— Това не е твоята специалност, Алекса. Трябва да се върнеш в базата. Хедрик те търси.

— Аз не съм твоя подчинена.

Гласът му отново стана раздразнен.

— Но и нямаш право да идваш тук и да пречиш на операцията ми.

— Ти вече залови търсените. Аз поемам контрол над тях. Дори не си помисляй да ме командариш.

— Забравих, че ти отговаряш само пред един човек. — Той леко повдигна глава и изрече в микрофона си: — Незабавно ме свържи с директор Хедрик.

Алекса очевидно нямаше намерение да си губи времето. Тя се оттласна във въздуха; Котън и Грейди се понесоха нагоре, в началото бавно.

Ученият почувства известно ускорение при издигането си сред нощното небе. От тази си позиция можеше да види, че наоколо лежат стотици пехотинци.

— Няма да ти позволя да отведеш затворниците! — кресна Морисън.

— Не смей да ми пречиш, Морисън. Говоря сериозно.

Тримата „падаха“ нагоре все по-бързо. Пред Грейди се разгърна обширен пейзаж. И сразената армия край тях.

Синестезията му превърна и тази отвратителна гледка в нещо красиво. Удивително като звездите над главите им.

Морисън повдигна визьора си. Сред съскане лицето му изникна. Шестима от синовете му в пълна броня стояха край него, те също откриха лица.

— Какво я е прихванало бабката? — каза един.

Морисън покри микрофона си и просъска.

— Вървете след нея. Вземете затворниците, а аз ще се свържа с Хедрик.

Синовете се спогледаха разтревожено и също покриха микрофони.

— Забрави…

— Йота е прав, татко.

— Аз няма да се намесвам в битка между бабата и Хедрик.

— Тя е някаква безценна интелектуална собственост, или нещо от сорта.

— Тя е мацката на директора.

— Ами ако тя се съпротивлява?

— Кучката е опасна.

Морисън протегна черен пръст към тях.

— Размърдайте си задниците и я настигнете.

— Тя се следи. Не е нужно ние да я следваме.

Морисън отново се обърна към тактическия оператор.

— Център, тук Водач. Установихте ли връзка с директора?

— Директорът напусна командния център, когато оповестихте, че мисията е завършена. За нещо спешно ли става дума, Водач?

— И още как. Кажете му, че съм открил Алекса и че тя е отвела със себе си и двамата затворници. Намесвайки се в операцията ми.

Последва пауза.

— Разбрано. Изчакайте инструкции.

Морисън се загледа към небето и стовари обвития си пестник върху бронираната машина. Корпусът се огъна.

— Проклятие! — С тези думи той изтръгна комуникационния модул от шлема си и го подхвърли на един от синовете си, който го улови без усилие. — Пази ми го.

— Къде отиваш?

— Някой ден вие ще се научите, че е по-добре да искаш прошка, отколкото разрешение.

Лицето му отново изчезна; Морисън полетя нагоре, последван от отломки.

Няколко секунди синовете му го следиха, преди да се спогледат притеснено.

— Аз вече зная това.

— Всичко да върви по дяволите.

— Давайте да се връщаме в базата. Лично аз не бих искал да се озова между шамарите.

Грейди наблюдаваше лунното отражение върху повърхността на езеро под тях. Той разглеждаше света от километър и половина над земята. Случилото се неотдавна все още го измъчваше, а в същото време красотата на света го заобикаляше по удивителен начин. Мъчителен контраст, защото лятната нощ бе действително красива. И тъй като той бе обърнат с гръб, насрещният вятър не го притесняваше.

Съдейки по звездите, тримата падаха на север — обратно към Чикаго. Дори и мрачното настроение на Грейди не можеше изцяло да отстрани удивлението му.

Той бе изобретил гравитационно огледало. И още приживе бе получил възможност да види същинско приложение на откритието си.

Грейди все още се опитваше да проумее всичко онова, случило се през последните десет минути. Дейвис и Фауъл бяха мъртви. Споходени от ужасяващ край. Същата гибел бе връхлетяла и заместник-министъра. И тримата бяха изпържени живи. Грейди се обърна към Алекса, която насочваше падането им. Котън гледаше надолу към земята: очевидно заради предпазните дрехи студът не го притесняваше.

Алекса улови погледа му и извика:

— Дължа ти извинение.

Той продължаваше да се взира в нея.

— Осъзнавам колко глупаво звучи това: да се извинявам за разрушения ти живот. Но аз действително не знаех.