Даниел Суарес - Прилив

Скоро Дейвис остави празната си чаша на бара.

— Ще искаш ли още едно, Денис? — посочи Дуайт.

— Иска ли питане. — Тя протегна палец към тоалетните. — След кратка пауза.

Дуайт подвикна след нея:

— Само не я проточвай.

— Да, за да не се налага да идваме да те търсим — изсмя се Фауъл.

Сред тълпата разпускащи след работа тя се отправи към тоалетните. Чувстваше се леко замаяна; нещата в живота изглеждаха добре. Тя отново се намираше сред онова усещане за съдружие, познато ѝ от военното разузнаване. Мисиите може и да не бяха вълнуващи, но поне всички бяха замесени в тях.

В тоалетната тя си позволи да си помечтае за заплата от пета степен на настоящия ѝ тринадесети разред — може би плюс изравняване, ако успееше да се върне в Денвър. Това щеше да ѝ предостави възможност за истинска връзка. И означаваше сериозна стъпка в живота ѝ.

На излизане от тоалетната някакъв мъж на среден ръст със суитшърт и джинси препречи пътя ѝ. Той ѝ изглеждаше познат, но не по заплашителен начин. Откъде тя помнеше лицето му? Може би беше свидетел или съдебен заседател? Във всеки случай той притежаваше излъчването на университетски професор.

— Агент Дейвис?

— Струвате ми се познат…? Ако сте свързан с делото, с вас не бива да разговаряме.

— Не съм. Аз съм Джон Грейди. Една от жертвите на Луис Котън.

Дейвис се навъси.

— Сред жертвите на Котън никога няма оцелели.

Той се взираше насреща ѝ.

— Зная.

Тогава тя забеляза настойчивостта в очите му. Нервните му оглеждания.

Дейвис направи крачка назад и изтегли с плавно движение своя Глок 17. Тя стисна оръжието с две ръце и го насочи към гърдите му.

— Да ти виждам ръцете!

Мъжът объркано повдигна длани.

— Не разбирам за…

— Млъкни!

Тя осъзна непредпазливостта си прекалено късно: коридорът имаше завой. Двамата не се виждаха от бара.

Аз съм идиотка.

— Трябва да говоря с вас, агент Дейвис. Пътувах дълго.

— Кой си ти?

— Казах ви. Бихте ли свалили оръжието?

Тя не помръдна.

— Ти току-що ми каза, че си мъртъв. Днес не съм в настроение да се занимавам с откачалки.

— Не съм луд. Ако искате, бихме могли да се върнем в бара и вие да ме арестувате. Това искам да направите. Нужна ми е защитата ви. Мога да докажа самоличността си.

— И кой си ти?

— Джон Грейди. Паметта ми е малко занесена. Във всеки случай аз съм физикът, когото Ричард Котън предполагаемо взриви в Ню Джърси преди няколко години. — Неочаквано той помрачня. — Заедно с още шестима.

— Едисън, Ню Джърси. — Тя се замисли. — „Киралити Лабс“.

За момент мъжът придоби занесен вид.

— Да. Това беше моята компания.

— Грешен отговор. В тамошната експлозия жертвите бяха шест, а не седем.

Той я погледна объркано.

Денис продължаваше да държи оръжието насочено към него.

— Легитимирай се.

— Не нося документи. Но аз съм Джон Грейди. Мога да го докажа, ако ми позволите.

— Няма как да си Джон Грейди, защото ние открихме останки от него. Затова ще простиш скептицизма ми. Особено в ситуация, когато определена терористична група би искала да се разправи с мен.

— Това не е терористична група, а отделила се федерална агенция. Федералното бюро за контрол над технологиите.

Дейвис почувства как напрежението се оттича от нея.

— Господи. — Тя свали оръжието. — Махай се от погледа ми.

— Бюрото заличава хората като мен в продължение на десетилетия — хора, достигнали до заплашващи открития.

— В продължение на десетилетия. Аха. Но явно теб не са успели да заличат, защото ти ме издебна пред тоалетната.

— Аз успях да избягам. Те ме отвеждаха до центъра си в Детройт, за да работя над…

— Детройт.

В отговор на усъмнения ѝ вид той каза:

— Дойдох тук, защото ви видях по новините. Ричард Котън не е терорист, а е агент на БКТ.

— Това е последното ми предупреждение. Върви си. Веднага.

— Нужна ми е защита.

— Хубаво. Обади се на чикагската полиция и обясни.

— Не. — Мъжът придоби паникьосан вид. — Вие сте единствената, на която мога да се доверя. Те казаха, че вашата агенция е заловила Котън, но си няма представа за действителното състояние на нещата.

Дейвис се бе натъквала на подобни параноици и преди. За съжаление, законът не се заемаше с тях, защото никой не искаше да издържа престоя им в лечебните заведения. Придобилите известност криминални случаи привличаха тези откачалници по неустоим начин.

Изглежда, лицето ѝ красноречиво бе изразило тези мисли, защото мъжът кимна примирено.