Даниел Суарес - Прилив

Грейди се сля с тълпата, опитвайки се да прецени целите, за които отпътуват различните автобуси. Но техните табели изобразяваха единствено числа — цифрите им проблясваха в различни оттенъци, но не му говореха нищо. Той се постара да не се отвлича по геометрията им и се приближи към шофьора на един от автобусите. Недалеч стоеше посетител и пушеше.

Шофьорът погледна към него. Грейди кимна:

— Кога поемаме обратно?

— Този няма да прави обратен курс.

— Извинявай, сбъркал съм автобуса.

— Ти кой търсиш?

Грейди се отдалечи.

— Видях го. — И той посочи. — Ето онзи е.

Два автобуса по-надолу той отново се приближи до съответния шофьор.

— Скоро ли потегляте?

— Вие за коя спирка сте? Източен Лансинг или Лансинг?

— Източен.

— Там ще стигнем към един и петнадесет.

— Благодаря. — Грейди понечи да се качи.

— Момент, покажете си баджа.

— Изгубих го.

Шофьорът поклати глава.

— Без него не може да се качите.

— Изгубил съм го. — Грейди се впусна в търсене из джобовете си.

— И как така сте го изгубили? Трябвало е да го оставите на врата си.

— Шестдесет стигат ли? — Ученият извади няколко банкноти.

Другият отново поклати глава.

— Вървете да си намерите баджа. И побързайте, защото тръгваме след няколко минути.

— Изморен съм. Нека просто да си платя.

— Аз не продавам билети. Толкова ли не можете да спазвате правилата?

— Да го сметнем за бакшиш. Просто искам да се прибера.

Онзи се поколеба, но все пак взе парите.

— Хайде, качвайте се.

Грейди побърза да се качи и да поеме по пътеката сред седалките. Автобусът бе изненадващо пълен; изнурени посетители седяха облегнати едни на други, притворили очи. Неколцина все още бяха с костюми. При преминаването си ученият долови откъслечни разговори.

— Само че тези скаути не ползват лазерни пушки.

— Комиксът е по-добър от сериала, само че книгата е по-добра от комикса.

Грейди се настани на първата свободна седалка, срещу млада двойка, облечена в брони. Двамата спяха, хванати за ръце.

За пръв път от бягството си Грейди си позволи да отдъхне и да се отпусне.

И веднага остана впечатлен от заобикалящата го обстановка. Нетърпението към изкуствено отложено бъдеще бе изразено във всички тези костюми. Сякаш дълбоко в себе си те знаеха.

Енергийните брони. Лазерните пушки. Роботите.

Единствено Грейди знаеше, че това не е фантастика. Хората около него разиграваха бъдеще, което вече бе настъпило. Сякаш те осъзнаваха реалността. Те я бяха пресъздали от гума и пяна. Те бяха решени да живеят в нея.

Лека усмивка изникна върху лицето му. И последните остатъци от съмнението го напуснаха. Хедрик грешеше. Тези хора бяха готови за бъдещето. И дори го очакваха с нетърпение.

— Идваш ли, Денис?

Специален агент Денис Дейвис се обърна да види Томас Фауъл и Дуайт Уортман. Те се намираха във фоайето на федералната сграда Дирксън в Чикаго.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш ми щастлив.

— И защо не? Котън ще бъде осъден, а ние ще продължим да живеем.

— Чул те Господ. Вероятно ще получиш повишение.

Той смръщи лице.

— Имаш предвид предишната ми служба.

Тримата излязоха на улицата.

— Уолъс каза да си отваряме очите за Вършачи.

Фауъл махна с ръка:

— Вършачите не искат да развалят делото. Котън се къпе в светлината на прожекторите. Удивително е какво внимание получава.

— Тъкмо още една причина.

Тримата напредваха сред тълпата на пиковия час — следваха останалите от екипа ѝ към неонов знак, чиито ръкописни букви оформяха заглавието „Бергхоф“. Заведението заемаше половината пресечка. Групата се отправи към дъбовия бар: Дуайт вече бе запазил места.

— Какво ще пиете?

— Бира — провикна се Дейвис. — Първата партида е от мен.

Много скоро те повдигаха чаши с кехлибарена течност.

— За успешния завършек на едно проточило се начинание!

Одобрителни възгласи придружиха наздравицата.

Денис огледа екипа си. Тя се чувстваше доволна: близо седем години бе работила над Котъновия случай. А Томас бе прекарал едно десетилетие от живота си. Дълги часове, преминали в преглеждане на безкрайни финансови и пътнически документи. Всички онези отегчителни детайли, изисквани от разследването. И решителните прояви в онези редки моменти, позволяващи действие.

Тя бе изпитвала истинска загриженост към тези хора. И ги почиташе. Сега ѝ беше приятно да мисли, че цялата им усилена работа ще бъде възнаградена.