Даниел Суарес - Прилив

Той кимна към двамата отпред.

— Виждам, че последната част от пътуването ще направим през двадесет и първи век.

Шофьорът го погледна презрително в огледалото.

И те потеглиха. С дразнещо ускорение колата напусна хангара. Беше нощ. Скоро те пътуваха сред горист път. Редици широколистни дървета и храсти очертаваха силуети на фона на луната.

Грейди леко се приведе встрани в търсене на някакъв ориентир.

— Къде сме?

— На Земята.

Пазачите се засмяха. Седящият от дясната страна на Грейди посочи към телевизора.

— Това лови ли ESPN?

Шофьорът кимна.

— Да. Дистанционното е до него.

Миг по-късно екранът оживя.

— На кой канал е?

— Че откъде да знам? Аз шофирам, ако не си забелязал.

Грейди удивено се загледа в рекламата на почистващ препарат. В тези обстоятелства му се струваше нереално да гледа как компютърно анимирана гъба подскача по блестящ кухненски плот. Това просто не се връзваше на фона на всичко преживяно.

Пазачът започна да превключва през сателитните канали.

— Ама че е бавно.

— Добре дошъл при технологиите от второ ниво.

Грейди отмести поглед от телевизора и се загледа през прозореца. Кога трябваше да направи опита си? В града ли беше по-добре да избяга, или в провинцията? В момента колата се движеше през предградия.

Той прецени, че градът би му предложил повече скривалища. Повече ресурси. И щеше да улесни откриването на човек, на когото да предаде посланията, които носеше — това представляваше съвсем отделно предизвикателство.

Междувременно зрителят бе навлязъл сред готварските и туристическите канали.

— На кой канал е?

Негов колега грабна дистанционното.

— Някъде над двеста.

Новият превключи на кабелна новинарска емисия, където някаква мъжкарана говореше пред сноп микрофони. От информационната лента ставаше ясно, че темата на репортажа е делото на Ричард Котън.

Двама от пазачите прихнаха да се смеят.

— Котън!

— Нашият човек…

Жената на екрана тъкмо казваше:

— … усилия. Всички ние се радваме, че Ричард Котън най-сетне ще бъде изправен на съд.

— Пускай мача — възкликна един. — Тази глупост продължава седмици.

Грейди удивено се взираше в екрана.

Сега емисията показваше окован затворник в ярко защитно облекло и предпазен шлем, придружаван от екип за борба с безредиците. Грейди разпозна брадатото лице на Котън да кима към камерите.

Сред възклицанията на пазачите му бе трудно да се съсредоточи над думите от емисията.

— Заловен от агенти на ФБР в края на миналата година, в четвъртък Котън бе преведен под тежка охрана до федералния съд в Чикаго, където му предстои да се изправи срещу обвинение в тридесет и три убийства, терористичен заговор и употреба на оръжия за масово поразяване. Котън е предводителят на неолудитска терористична организация — Вършачите — и е поел отговорност за продължавали в течение на десетилетие взривове, целящи да елиминират учени, които, по негови думи, нанасяли обида на Бога с проучванията си. Хиляди следовници, които се идентифицират с антимодернистичните му възгледи, го смятат за светец.

— Глупаци. Почти прекалено лесно е — изсумтя един пазач.

На екрана Ричард Котън победоносно повдигаше окованите си ръце. Клонингът от дясната страна на Грейди прихна.

— Ама че лош актьор.

Грейди местеше поглед между пазачите.

— От ФБР са заловили Котън?

Всички те се засмяха.

— Може и така да се каже.

Ученият се навъси.

— ФБР е част от това?

— Чу ли, Еп, той си мисли, че ФБР може да пази тайна.

Войниците получиха нов повод за смях.

Образът на екрана се смени и показа бейзболен мач. Играеха „Детройт Тайгърс“ срещу „Кливланд Индиънс“.

— Най-сетне.

Грейди все още оглеждаше лицата на пазачите си в опит да разгадае думите им. Изглежда, ставаше дума за някаква шега, в която той не бе посветен. И агентите на ФБР също.

Той се приведе напред, за да се вгледа към очертанията на града пред тях. Малкото коли, с които се разминаха, носеха мичигански регистрации. Различните билбордове показваха ясно, че колата се е отправила към Детройт. Числата и буквите сияеха навсякъде около него — синестезията му се проявяваше отново и заплашваше да го разсее.

А точно това Грейди не можеше да си позволи; той трябваше да остане съсредоточен. Часовникът на таблото показваше, че е единадесет и двадесет и три вечерта. Бяха пътували почти петнадесет минути.

Той отново се огледа. В момента колата се движеше по почти пуста многолентова улица. На равни разстояния изникваха пресечки и указателни знаци. От двете страни се издигаха тревисти ограждения, отвъд които започваха постройки. По негова преценка колата се движеше с около сто километра в час.