Даниел Суарес - Прилив

Алекса бавно започваше да се опомня, с разтуптяно сърце. Тя почти не си спомняше нещата, току-що изречени от Хедрик.

— Разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Радвам се. — Той отново я погледна внимателно. — Свободна си.

Алекса се приближи към двойната врата. Крилата се отвориха при приближаването ѝ и се затвориха след нея. С привидно спокойствие тя мина покрай секретарката на Хедрик и пазачите му. Отвъд ъгъла тя откри Морисън, облегнат на стената.

— Виждам, че директорът почита ценните ти приноси.

— Пръждосвай се, Морисън.

— Къде изчезна солидарността? — Той започна да крачи до нея.

— Какво искаш?

— Ти може да се мислиш за по-добра от мен, но аз поне съм си заслужил тукашното място. Бих казал, че работя тук още преди ти да се родиш, само че не мога, защото ти не си била родена. Може би по тази причина ти липсва амбицията да изчукаш Хедрик от обикновена благодарност.

Дори Морисън не можа да реагира на бързия ѝ замах, отправил сто и тринадесетте му килограма назад в коридора.

Той скочи на крака и поклати глава.

— Виждам, че докоснах чувствителна тема.

Алекса се взираше в него.

— Да. Съветвам те да не повтаряш грешката.

Морисън кимна, все още потриващ челюстта си.

— Бъди сигурна, няма да забравя.

Противно на положените усилия, Джон Грейди остана впечатлен по време на пътуването. Той бе седял върху луксозна кожена седалка почти половин час, преди да осъзнае, че свръхзвуковият транспорт вече е потеглил — толкова тиха бе машината. Пилотите бяха спуснали капаците на илюминаторите, може би за да скрият от пътника маршрута си, може би за да защитят превозното средство.

Когато свръхзвуковият двигател се задейства, прозоречните капаци изчезнаха и разкриха обширен илюминатор, който, противно на вида си, надали бе изработен от стъкло. Дълбоко под тях слънцето изгряваше.

Това се оказа най-удивителната гледка, някога съзирана от него. Умът му пламна пред тази величествена проява на природните закони. Грейди се почувства опиянен от радост.

Той прецени, че в момент те се намират поне на четиридесет и пет хиляди метра над земята, може би и по-високо. Движението им не се усещаше; то проличаваше единствено по отместването на разгърнатите под тях метрополиси. Сигурно транспортьорът се движеше с над шест хиляди километра в час.

Под него бе разгърнат целият човешки вид. Грейди се загледа към хоризонта. За разлика от разглеждането на снимка, тук взирането разкриваше нови и нови детайли. Той не бе очаквал това — че най-вълшебният момент в живота му ще му бъде предоставен от враговете му. Той не можеше да отстрани усмивката от лицето си.

След отминаването на първоначалното опиянение той направи опит да определи местоположението им. Само че „горе“ не изглеждаше да е север. Полярна шапка не се виждаше — транспортът не се намираше толкова високо. Модифицираното гравитационно поле го обърка допълнително. Почти невъзможно беше да определи онова, в което се взира под себе си.

Гравитационното поле бе стабилно, равняващо се на земното. А може би неговото откритие отстраняваше всички усещания за падане. Повечето хора не знаеха, че астронавтите в космическата станция изпитват почти пълната земна гравитация; именно фактът, че те падат около Земята, им даваше усещането за безтегловност. В действителност именно гравитацията предизвикваше падането им — на практика усещането за нулева гравитация бе породено именно от гравитацията.

Но на борда на тази удивителна машина този ефект не се проявяваше. Тук всичко бе стабилно и неподвижно. Пътуването с нея по нищо не се отличаваше от стоенето в стая. Стаята на някой милионер.

Грейди се обърна към униформените офицери, разположили се насреща му — и двамата бяха млади Морисънови клонинги.

— Не усещам никакво ускорение. Не го усетих и когато свръхзвуковият двигател се задейства.

Никой не му отговори.

— Това е моята технология, нали? Неутрализирате силата на ускорението в пътническия отсек? — Той се усмихна насреща им. — Удивително.

Ученият отново се загледа през прозореца. Жалко, че то бе свързано с неприятен заговор; в противен случай това пътуване би било забавно.

— В мезосферата ли летим? Вероятно бихте могли да използвате гравитационните изменения в мезосферата за допълнително оттласкване. Може би дори за стабилизиране. На този принцип ли функционира самолетът?

Морисъновците продължаваха да се взират в него.