Даниел Суарес - Прилив

Това бяха чертите, които Бюрото искаше да отстрани от човешкия геном. Алекса вярваше, че единственото нещо, способно да спаси човешкия вид, е гражданският ген — ген, който да кара хората да действат не само в свой собствен интерес, но и в интерес на следващите поколения. Еволюцията не беше се погрижила за това, защото много малко видове бяха достигали позиция, позволяваща им да разрушат цялата си екосистема. Обичайно някое вулканично изригване, промяна на околната среда или астероид бяха слагали край на съществуването им. По тази причина този проблем трябваше да бъде разрешен от човешката изобретателност. В известно отношение човеците се бяха превърнали в жертви на собствения си успех.

Някакъв младши служител на около двадесет ѝ кимна с широка усмивка. Той едва не се сблъска с някой друг, защото се бе обърнал след нея и след разминаването им. Тя имаше подобен ефект над мъжете — една от особеностите на генетичния си дизайн, които ненавиждаше. Отделно от физиката на класическа статуя, Алекса отделяше андростадиенон от кожата си. Макар органът, долавящ феромони сред бозайниците, по-рано да бе смятан за атрофирал, в проучванията си Бюрото бе установило, че все още съществуват връзки между този орган, амигдалата и хипоталамуса. Това беше голям център в мозъка, отговарящ за размножителната физиология и поведение — също и за телесната температура. Това обясняваше защо мъжете се нуждаеха от разхлаждане само при разговор с нея. Защо те често заекваха в нейно присъствие и впоследствие се чувстваха замаяни. Този ефект не се проявяваше при всички мъже — и се проявяваше и при много от жените. Но Морисън например оставаше незасегнат. Също и синовете му. Поне това беше добре.

Но дали тя някога щеше да разбере дали някой проявява интерес към нея заради личността ѝ, а не заради феромоните ѝ?

Тя не се съмняваше, че има ефект над Хедрик. Това несправедливо ли беше? И нима при останалите беше различно? Може би тя просто отделяше по-голямо количество феромони. Може би в това се коренеше цялото човешко привличане — химикали, свързващи се в сензорните органи и впоследствие в мозъците — които хората си въобразяваха, че са сърца.

По тази причина романтиката не я привличаше.

Алекса забави ход при разминаването си с млада семейна двойка, понесла бебето си. В Бюрото имаше семейства — хора като нея, които бяха родени и израснали в неговите граници и общуваха единствено с колеги. БКТ разполагаше със свои собствени ваканционни острови и отдалечени работни места. Едно цяло общество.

Младият служител носеше дъщеричката си. Очевидно майката бе дошла тук да обядва от жилищните нива. Бащата се усмихваше, стиснал ръката на бебето. Младата майка също се усмихна, когато Алекса спря да погъделичка момиченцето под брадичката.

Бебето се усмихна широко и се засмя. Капчица лига се отрони от беззъбата уста; ръцете развълнувано се размахваха.

— Как се казва тя?

Отговори майката, защото съпругът неочаквано бе придобил смутен вид.

— Шарлота. Шарлота Емили Уорнър.

Бебешките очи отразиха усмивката на Алекса.

— Виждам, че ти предстои великолепен живот, Шарлота Емили.

Родителите просияха, а Алекса им кимна и се отдалечи.

Болеше я. Наистина я болеше. Те я бяха направили такава, каквато бе; в много отношения тя беше благодарна. Но цената бе стерилност. На петдесет и три години тя не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Но тя не притежаваше месечно течение. Никога не бе почувствала какво означава да бъдеш жена. Онзи поглед в очите на младата майка…

Алекса се отдръпна встрани и се обърна към една от осветителните ниши в коридора, преструвайки се, че нанася някакви настройки в интерактивната си гривна. Нужни ѝ бяха няколко мига, за да овладее емоциите си. Тя усещаше нуждата да бъде майка. Дори и ако доживееше няколко века, тя никога нямаше да усети радостите и мъките на майчинството. Тя погледна към младата майка, крачеща със съпруга си. Жената бе пълничка. С несъвършен геном. Но в този момент Алекса ѝ завиждаше. Животът трябваше да включва усещания. С изминаващите десетилетия тя все повече осъзнаваше това.

Тя се овладя и бързо се отправи към помещенията на директора.

Алекса мина покрай секретарката и охраната и се изравни заедно с Морисън и един от синовете му. Двамата спореха.

— Ти какво би могъл да знаеш за това, татко?

— Зная по-добре от всеки друг в какво се проявяват талантите ти. И това не е микробиологията.