Даниел Суарес - Прилив

Макалън се отпусна в прашното кресло, без да обръща внимание на костюма си.

— Това означава, че БКТ може да се окаже по-голям проблем, отколкото смятахме.

Алекса наблюдаваше как лазерът бързо обхожда контурите на тялото ѝ. Приключили, машините се отдръпнаха и я оставиха да лежи сама върху медицинската маса.

Гласът на Варуна долетя от тавана:

— Можеш да се изправиш.

Тя го стори.

— Защо съм тук?

— Не си спомняш нищо необичайно в последно време?

— Не. Какво необичайно?

Холографска проекция изникна пред нея — триизмерен запис, показващ Алекса в наблюдателна стая, заобиколена от техници на Бюрото. Те разговаряха оживено и на свой ред преглеждаха холограми, изобразяващи хора, отдадени на същата дейност. Те шпионираха собствените си шпиони, които на свой ред наблюдаваха други служители. Фракталната същина бе замайваща — две огледала, отразяващи едно друго. До безкрайност.

Алекса гледаше как образът ѝ остава загледан в една точка. Останалите се движеха около нея, задаваха ѝ въпроси и отстъпваха сконфузено, защото тя не отговаряше.

— Пристъпите ти на разсеяност са се завърнали.

— Те не траят дълго.

— Те представляват риск за операциите.

— В командния център има прекалено много визуална информация. Аз би трябвало да се занимавам с теренна дейност. В това съм добра. И ти знаеш това.

— С оглед на биотехнологичната ти класификация това вече не е възможно.

— Но в това няма логика. Преди директор Хедрик ми беше позволено да излизам. С нищо не съм по-различна от…

— Оборудване от осмо ниво не може да бъде извеждано извън границите на Бюрото без предварително одобрение от страна на директора.

Алекса мълчаливо обмисляше ситуацията си.

— Трябва да препоръчам да ти бъде даден отпуск, докато неврологичната причина за пристъпите ти бъде открита и отстранена.

— Причината никога няма да бъде открита. И по-рано са правени опити.

— Това не означава, че не бива да опитваме.

— Появата им може да бъде предугадена, Варуна. Ще избягвам вложените една в друга референтни рамки. Мога да се справя.

— Все още ли изпитваш подобни пристъпи по време на емоционална травма?

— Нямам емоционална травма.

— Не си изпитвала емоционална травма от детството си?

Алекса помълча.

— Да.

— Това не е нормалното човешко усещане.

Алекса се навъси към тавана.

— Спомням си колко разстроена беше ти, когато узна, че другите деца имат родители.

Алекса си припомни онова усещане. Самота.

— Нямах намерение да те разстройвам.

— Не си ме разстроила.

— Знаеш, че не можеш да ме заблудиш. Обсесията ти с родители ли бе причината да посетиш биогенетичната дивизия? Да придобиеш информация за възможните модификации?

Алекса не отговори.

— Искаш да бъдеш майка? Може би да замениш майката, която никога не си имала?

— Имах майка, Варуна. Имах теб.

Последва моментно мълчание.

— Винаги ще можеш да разчиташ на мен. Двете с теб прекарахме множество щастливи години заедно. Аз се гордея с теб, Алекса.

Нелогичността на това твърдение изглеждаше очевидна, но въпреки това Алекса оценяваше лъжата на компютъра.

— Бих искала да остана на активна служба. Без работа не бих имала цел. Обещавам, че няма да застрашавам останалите. Грижливо ще наблюдавам емоционалното си състояние и постъпващите данни.

Ново мълчание.

— Моля те, Варуна.

— Ще те препоръчам за активна служба. Бъди така добра да се обърнеш към мен, ако преживееш нов пристъп.

— Благодаря ти.

Облечена в спретнат дамски костюм, Алекса крачеше по един от коридорите на огромния комплекс. Колегите, с които се разминаваше, ѝ кимваха усмихнато. Всички те я познаваха и знаеха, че тя се ползва с доверието на директора. И че в много отношения тя е неговата дясна ръка. Но и преди това хората бяха харесвали Алекса. Все пак тя бе проектирана точно с цел да бъде харесвана. Това бе нейното предназначение.

И тя се бе издигнала сред редиците на Бюрото. Това бе буквално единственият познат ѝ живот. Тя бе излизала в истинския свят, изпълнявайки тактическа работа през осемдесетте и деветдесетте. Известно време тя бе работила с възрастния Морисън. В един момент двамата бяха започнали да се ненавиждат.

Външният свят ѝ се струваше изпълнен с хаос. Мнозина от обикновените хора изглеждаха свестни, но пък там имаше толкова много излишно страдание и лишения. И всичко това — според нея — предизвикано от поведение, отдавна станало безполезно в настоящата среда. Склонност към суеверие и племенни конфликти.