Даниел Суарес - Прилив

Колкото и невъзможно да изглеждаше нещо подобно за човек с неговите привилегии, Макалън не бе чувал за БКТ допреди няколко седмици. Очевидно тази организация бе действала десетилетия наред без какъвто и да било надзор. Това го бе изненадало, тъй като след Единадесети септември всичко бе централизирано и реорганизирано. Онези от Лангли трябваше да се поровят, за да открият местоположението на главната квартира на БКТ. На Макалън това се бе сторило подозрително. Особено след като ЦРУ бе основало това Бюро през шестдесетте. Също подозрителен бе фактът, че никой не е способен да определи по какъв начин БКТ се финансира. Несъмнено ставаше дума за някакви бюджетни трикове.

Но докато изчакваше пред сградата на БКТ, Макалън имаше основания да подозира, че тази служба може би изобщо не е финансирана. Това място приличаше на същинска дупка — мърлява десететажна правителствена сграда в непретенциозна част на града. През шестдесетте години на миналия век тя може и да е изглеждала внушително, но дните ѝ на слава отдавна бяха отминали. Несъмнено БКТ приютяваше безнадеждните случаи на бюрокрацията. Ако директорът на БКТ не ги беше поканил там лично, Макалън вече щеше да се е махнал. Беше му втръснало да оставя гласови съобщения. Защото директорът на БКТ не използваше електронна поща. Явно и той бе останал в предишния век.

Той поклати глава и се засмя. Това приличаше на някакъв номер.

Едва след няколко минути звънене в сградата се появи движение: меланхоличен и възрастен пазач се приближи към стъклените врати. Макалън бе виждал хора като него и преди — прекарващи целия си живот на федерална служба. Пазачът не бързаше. След като най-сетне той отключи вратите с бронзова рамка, той ги открехна и попита:

— Мога ли да ви помогна, господа?

Макалън и другите двама се легитимираха.

— Очакват ни. — Макалън се загледа в пазача, докато старецът не отстъпи встрани. Тримата влязоха в гранитното фоайе. Мястото не само изглеждаше старо, но и миришеше по съответния начин. — На кой етаж се намира директорът?

— Кой директор?

Макалън го изгледа остро, но това нямаше никакъв ефект. Може би тукашните пазачи бяха инструктирани да не разкриват информация. Той се обърна към Алварес, по-старшия от двамата местни агенти.

— Имаме ли етаж?

Алварес направи справка с телефона си.

— В писмото си директор Хедрик казва най-горния етаж.

Охранителят повдигна вежди:

— Десети етаж?

Тримата го погледнаха. Той посочи към асансьорите:

— Четвъртият все още работи.

След няколко мига тримата влязоха в захабената кабина и натиснаха гравирания месингов бутон за последния етаж. Кабинката се разтърси и започна да се изкачва. Бавно.

Алварес, млад агент с безупречен костюм и излъчващ увереност вид, поклати глава.

— Не бих искал да свърша така.

Макалън и агент Фортис се засмяха нервно. Но и те не искаха да умират в заседнал асансьор.

Не след дълго нагъната врата се отвори. Тримата пристъпиха сред нещо, което можеше да се нарече времева капсула.

Целият десети етаж представляваше една огромна зала със стоманени бюра право от шестдесетте, с големи електрически пишещи машини под винилови покривала. Цялото място бе прашасало. Тъмночервените килими се бяха нагънали; стените се люспеха.

— Какво, по дяволите…?

Алварес пристъпи напред и се огледа.

— Да не би да е станала някаква грешка, господин заместник-министър? Сигурен ли сте, че това е адресът?

— Долу на два пъти го сравних. — Макалън замълча и посочи към офиса с непрозрачни стени в отсрещния край на залата. Там светеше. — Да отидем да проверим.

— Сериозно ли говорите?

Тримата се отправиха натам. Алварес прокара пръст по едно от бюрата. Пръстът му се повдигна с дебел слой прах. Агентът тъжно поклати глава.

Скоро те стояха пред затворената врата. Златните ѝ букви проблясваха в следобедната светлина.

— Това трябва да е някаква шега.

Макалън се подсмихна към Алварес и отвори вратата направо, без да почуква. Преддверието също бе празно; и тукашната пишеща машина бе покрита. Но вратата на самия кабинет бе отворена; от нея долиташе мъжки глас.

— Извинете? — Макалън прекрачи прага на кабинета и се озова право в сцена от епохата на баща си. Зад голямо дъбово бюро и панелни стени с институционални произведения на изкуството седеше красив мъж с остри черти. Той беше към петдесет и носеше костюм на райета. Коженият му стол очевидно бе виждал и по-добри дни.