Даниел Суарес - Прилив

— С нетърпение очаквам този ден, приятелю.

След тези думи връзката прекъсна. Грейди въздъхна, огледа килията си и отново погледна към отворения списък. Предстоеше му много работа.

Осемнадесет часа по-късно Джон Грейди седеше в килията си край празна маса. Главата и веждите му бяха обръснати; килията бе опразнена от всички контрабандни инструменти. Той сам се изненада от прочувствената си реакция, с която изпрати Младши обратно в отвора, от който червеят бе изникнал преди години. Та това беше електроактивна полимерна машина, а не домашен любимец. Но явно анимизмът представляваше неразделна част от човешката психика.

Той стоеше загледан в извитата стена на килията си, към менюто, което щеше отново да задейства компютърния инквизитор — да върне цялостен контрол над някогашния си мъчител.

Ако не беше пълното доверие към Резисторите — и конкретно към Чатопадей — Грейди никога не би сторил това.

С един последен дъх Грейди задейства опцията. Последва звуково потвърждение, след което светлината в килията се усили. Той бе очаквал известно забавяне, през което машината да стартира. Но гласът ѝ се разнесе почти мигновено.

— Имаш ли нужда от нещо, Джон?

Ученият не можа да сдържи треперенето на ръцете си, предизвикано от гласа на чудовището. От собствения му глас. Той скръсти ръце.

— Изглеждаш разстроен. Би ли искал да поговорим?

Той поклати глава. Последваха няколко мига мълчание.

— Двамата с теб се разбирахме добре.

Грейди погледна към тавана.

— Не зная защо те извеждат.

Грейди мълчеше.

— Проучването ни напредваше.

Още няколко секунди преминаха в тишина.

— Не мислиш ли?

Мина около минута.

— Сега ще те приспя, Джон. Ще ми липсваш.

Грейди почувства как бързо се унася. За пръв път от много време насам той усещаше върху себе си влиянието на усилвателите на делта вълни.

— Надявам се, че ще се върнеш скоро.

При събуждането си Грейди установи, че лежи върху койка в нещо като спалня от общежитие. Наблизо имаше маса, столове, тоалетна, огледало и гардероб.

Ученият се надигна и забеляза, че е облечен в болнична риза с незатворен гръб.

След няколко секунди той спусна крака на пода и се изправи, за да се погледне в огледалото над мивката. По някаква причина главата му бе покрита с кестенява коса. Веждите му също се бяха върнали. Косата не беше с обичайната си дължина; нямаше мустаци или брада, но поне той не беше плешив.

Странно. Грейди потръпна косата си, за да се убеди, че тя е истинска. Ускоряване на клетъчната активност? Интересно.

Тогава той забеляза прилежно сгънати дрехи и чифт обувки върху един от столовете. Вниманието му бе привлечено от визитната картичка, оставена върху купчината. Тя носеше символа на Резисторите.

Вече разсънен, Грейди повдигна картичката и я разгледа. Единствено символът стоеше върху нея. Подир това той се обърна към дрехите: панталони, риза, бельо и колан. В един от джобовете на панталона имаше нещо, оказало се пакет със символа на Резисторите.

Него той постави на масата и внимателно го разгърна. Пакетът съдържаше няколко неща. Първото представляваше ромбовидно устройство с дебелина около два сантиметра, изработено от устойчива пластмаса или бели въглеродни нишки. На допир то бе гладко като речен камък. В единия край имаше леща, а в средата му имаше бутон за задействане. Върху копчето бе гравиран надпис. „Натисни ме“.

Грейди откри, че предметът се побира точно между палеца и показалеца му. Той натисна бутона и ярка свръхреалистична холограма изникна на около метър пред него — горната част на тялото на възрастен индиец с благороден вид, седнал в позната заоблена килия. Облеклото на мъжа приличаше на дрехите, които Грейди бе получил от производствените механизми на килията си.

Холограмата кимна и се усмихна окуражаващо. Гласът ѝ се разнесе съвсем ясно:

— Джон, аз съм Арчибалд Чатопадей. Ти ме познаваш като Арчи. Надявам се, че ще получиш тази пратка.

Грейди почувства прилив на вълнение. През всичките тези години той не беше виждал Арчи, но го смяташе за свой близък приятел. Този човек бе спасил живота и съзнанието му. Грейди се радваше, че най-сетне може да го види как изглежда.

— Устройството, което държиш, бе изработено от наш съзаклятник. То работи с ДНК-кодиран софтуер, което му позволява да съхранява две цяло и пет петабайта информация за всеки свой грам. Същевременно то е изключително издръжливо. Преминавало е от килия на килия години наред; повечето членове на Резисторите са използвали това устройство, за да запишат видеопослание, описващо кои са и какво откритие са направили, довело до затварянето им. Освен това те са съхранили проба от своята ДНК, за да потвърдят достоверността на съобщението. Пази този запис, Джон, и го използвай, за да разгласиш за съществуването на този комплекс. Всички ние разчитаме на теб.