Даниел Суарес - Прилив

В един момент той бе затворил книгата и я бе захвърлил. И сега тя стоеше на лавицата му, под парче кристална скала, което бе открил в една от разходките си.

Случилото се с обезкуражаващо напредналата книга бе събудило подозрението му по адрес на хартията и писалките. В началото бе решил да не ги използва, решавайки, че похитителите му са способни да разчетат всичко, изписано от него. Тогава преоткри старо занимание, за което не се бе сещал от цяла вечност.

Той започна отново да твори музика.

В детството му бе имало моменти, в които той се бе замислял над нотите, долавяни сред математиката. Сега той бе получил неочаквана възможност да се занимае по-сериозно и да разшири интереса си към класическата музика. С помощта на книгата той бе усвоил нотопис и бе започнал да твори. Не бе го притеснявала мисълта, че онези от Бюрото ще разчетат композициите му — той дори се бе развеселил от представата, в която те се опитват да открият някакъв скрит смисъл в музиката му. Доколкото самият Грейди знаеше, скрит смисъл нямаше. Ставаше дума за приятна фрактална симетрия. Липсата на музикален инструмент представляваше известно отегчение, само че той можеше да чува музиката и в ума си.

Грейди взе един пергаментов лист, покрит с ноти, и премина през няколко части от аматьорската си симфония, местещ ръка като диригент. В един момент той се засмя с глас. Той — седнал да пише симфонии. Това бе нелепо; ако не беше пленничеството му, никога не би седнал да се занимава с подобно нещо.

И творческият процес не му вървеше. Как ли Моцарт, Бетовен и останалите като тях се бяха справяли? Някои от частите му бяха добри, но сливането им не му се удаваше. В крайна сметка той не искаше да постигне нещо еквивалентно на Копланд: той се стремеше към красота, тъжна меланхолия, като измъчващата го в момента. Само че му липсваше наборът от музикални изразни средства. Грейди трябваше да признае, че колкото и талантлив да бе в определени насоки, музиката не беше сред тях. Тя не му се удаваше със същата лекота като математиката — дори и двете сфери да изглеждаха някак свързани.

Грейди се отправи към кухненската маса, за да провери какво са му донесли джуджетата — хранителните припаси винаги изникваха върху нея, увити във восъчна хартия и стегнати в канап. При последователния преглед обонянието му показа бяла риба, пакет осолено свинско, зеленчуци, масло. Пресен хляб — не френски или италиански, а големи тъмни самуни, които изкарваха по няколко дни. Мляко. Вода. Още една кана червено трапезно вино. Той винаги устояваше на напрежението да изпразни виното наведнъж; наместо това си позволяваше само по една чаша. Съществуваха предостатъчно причини Грейди да иска да удави мъката си, но той не искаше да доставя удоволствие на наблюдателите си, като издава безнадеждността си.

В продължение на цяла седмица след пристигането си той бе търсил камери и микрофони, размествайки цялата мебелировка. Не бе открил нищо, но предвид технологиите, с които Бюрото разполагаше, липсата на традиционни „бръмбари“ не значеше нищо.

Седмиците протичаха по един и същи начин. Нови припаси пристигаха в негово отсъствие. При всеки опит да бъдат издебнати снабдителите не се появяваха и Грейди си оставаше гладен. На няколко пъти той бе претърсвал за тайни врати, но и това му дирене не бе срещнало успех, така че той бе престанал да се притеснява за това. Очевидно онези от Бюрото оставаха непреклонни в решението си да го лишат от компания. Затова ученият излизаше да се разхожда всяка сутрин, а в деня на храната (както го бе назовал) при завръщането го чакаха пресни припаси.

Направи си импровизиран календар: ден за храна, ден за готвене, ден за гимнастика, ден за работа, ден за писане, ден за огледи, ден за бягство. Към тази програма той се стараеше да се придържа, за да запази разсъдъка си. Човешкият ум се нуждае от структура, за да остава цялостен.

През мръсното стъкло той се загледа към морето. От север се промъкваше мъгла. Вечерта на деня за храна настъпваше.

Дори и с тази програма умът му започваше да се обърква.

Напълно е възможно да остарея и умра тук.

Всеки ден се чудеше какво ли бе станало с Бърт и останалите. Дали бяха започнали да съдействат на БКТ? Той не можеше да си представи това. Тогава какво бе станало с тях? Дали и те бяха заточени като него? А защо изобщо да ги заточават? Защо изобщо да ги държат живи? Беше видно, че хората от БКТ разполагат с всички проучвания на Грейди. Дори самият той не им беше нужен. Тогава защо не го убиваха?