Даниел Суарес - Прилив

Едва през седмата му година неговата майка му помогна да разбере, че другите хора не възприемат цифрите като цветове — че пет не е тъмносиньо, нито три е яркочервено. Също както повечето хора не асоциираха математиката с музикални тонове. Грейди „чуваше“ математиката, когато потъваше в логиката ѝ. Долавяният дисонанс веднага му позволяваше да забележи погрешните изчисления. В неговия ум математическите концепции придобиваха специфични и допълващи се форми. Формата и звукът на изискващите решаване математически проблеми му изглеждаха по един или друг начин изкривени. Какофонични.

Това му усещане почти никога не го подвеждаше.

Всичко това го бе направило различен от останалите. А да бъдеш различен, означаваше да се превърнеш в цел на подигравките им. Още от ранна възраст математиката бе станала негов единствен другар. Той се бе сближил със заобикалящите го закономерности на естеството.

Единственото дете на прогимназиални преподаватели, Грейди бе получавал най-добрите грижи, които те можеха да си позволят, и стабилен живот. Но едва след навършването на първото му десетилетие — след години безплодно лечение на аутизъм — състоянието му бе определено правилно.

Вродената синестезия е състояние, в което възприеманото от две или повече сетива се слива. В случая на Грейди ставаше дума за обогатено възприемане на цифри — за него те притежаваха цветове, геометрични форми и звуци. Той можеше да вижда символите им и да ги възпроизвежда, но същевременно с това им придаваше невидими за останалите хора качества.

Невробиологията не бе в състояние да предостави пълно обяснение за това състояние. Във всеки случай се знаеше, че нормалният мозък определя определени райони за съответните сетива. На зрителната кора е поверено обработването на получените образи. От своя страна, тя е допълнително подразделена на специфични зони, свързани с определянето на цветове, движение и с визуалната памет. Доминиращата теория предполагаше, че повишеното взаимодействие между отделните подрегиони на зрителната кора поражда различни форми на синестезия. С други думи, мозъкът на Джон Грейди разменяше повече вътрешна информация.

По тази причина онези, които не го познаваха, го смятаха за луд. Едно от малкото места, където той се чувстваше добре, бе природата. Екскурзиите в планината и наблюдаването на звездите го успокояваха повече от каквато и да било терапия. Всичко това удивляваше сетивата му. И родителите му решиха да му подарят този мир. Те продадоха семейния си дом, закупиха каравана и се впуснаха да обхождат националните и щатските паркове. Като същевременно сами се заеха с обучението му.

Тези години оставиха щастливи спомени. Посещения в „Грейт Смоуки Маунтинс“, „Йелоустоун“, „Йосемити“, „Глейсър“ и прочие паркове, сред дивата природа. Всяко следващо посетено място усилваше обичта му към света. Нищо не можеше да се сравни със звездите край река Туолъми. С разходките по Китайската стена в Монтана или сред канадските планини. Нощем той окачваше храна за мечките заедно с баща си и се взираше в звездите и в притъмнелите гори. А обграждащият го покой се бе просмуквал в него. Величието на физичните закони, направляващи заобикалящия го Космос, бе изглеждало тъй успокояващо. Техните последователности го заобикаляха отвсякъде.

Именно сред тази дива пустош Грейди бе започнал да оформя разбирането си за вселената и нейната структура. На тринадесет той вече усилено четеше материали по астрофизика — които му позволиха да общува с брилянтни умове като Хайзенберг, Шрьодингер, Файнман, Айнщайн, Максуел и особено Фарадей. За пръв път Грейди бе усетил връзка с други умове. Фактът, че Фарадей е имал малко образование, а е успял да открие магнитното поле с помощта на интуитивните си проучвания, му бе послужил за вдъхновение.

И когато той бе наближил възрастта да влезе в университет, родителите му отново бяха се нанесли и бяха се върнали към преподаването. Макар средствата им да бяха намалели, те бяха окуражили сина си да следва.

Макар и без забележителна диплома и скромни способности за отборна работа, Грейди бе приет в Олбънския университет да следва физика. Но там той бързо се бе отегчил от началните курсове, преподавани не от професори, а от припрени асистенти. Нетърпението му бе подронило общуването му — както винаги.

По време на отписването си от университета той вече бе подел дълга, самоинициативна и едностранна кампания, насочена към Бъртранд Алкот, ръководител на катедра „Физика“ в Колумбийския университет. Неговата работа върху кинематиката — изучаването на движението — бе заинтригувала Грейди. Последният не бе спирал да засипва с електронни писма Алкот, включващи смайващо амбициозни твърдения, неизменно подкрепени с математически доказателства — макар че впоследствие въпросните доказателства се бяха оказали неправилни.